Преюдициално запитване, Данъчни въпроси, Данък върху добавената стойност, Шеста директива, Право на приспадане, Отказ, Продажба, извършена от субект, считан за несъществуващ.

Дело C-277/14 PPUH Stehcemp sp. J. Florian Stefanek, Janina Stefanek, Jarosław Stefanek срещу Dyrektor Izby Skarbowej w Łodzi (Преюдициално запитване, отправено от Naczelny Sąd Administracyjny) „Преюдициално запитване — Данъчни въпроси — Данък върху добавената стойност — Шеста директива — Право на приспадане — Отказ — Продажба, извършена от субект, считан за несъществуващ“ Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 22 октомври 2015 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Доставка на стоки — Понятие — Сделка, с която на приобретателя се прехвърля материално имущество от доставчик, който юридически няма право да се разпорежда като собственик с това имущество — Включване — Условие — Стока, която е действително предадена на приобретателя и използвана от него за нуждите на неговите облагаеми сделки (член 5, параграф 1 и член 17, параграф 2, буква a) от Директива 77/388 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Отказ заради фактура, издадена от лице, което се счита за несъществуващо — Недопустимост — Граници — Условия — Получател по фактурата, който е знаел или е трябвало да знае за наличието на измама — Проверка, възложена на националния съд (член 4, параграфи 1 и 2, член 17, параграф 2, буква a), член 18, параграф 1, буква a) и член 22, параграфи 4 и 5 от Директива 77/388 на Съвета) От текста на член 17, параграф 2, буква a) от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота следва, че за да възникне право на приспадане, трябва по-специално стоките, за които се иска да се признае правото, да са били доставени. В това отношение, след като понятието „доставка на стоки“ по член 5, параграф 1 от Шеста директива обхваща не прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а всяка сделка, с която едната страна прехвърля на другата материално имущество, като я овластява фактически да се разпорежда с това имущество като собственик, това, че доставчикът евентуално не е имал правото юридически да се разпорежда със стоките, не би могло да изключи, че тези стоки са доставени по смисъла на тази разпоредба, след като действително са предадени на приобретателя, който ги е използвал за нуждите на своите облагаеми сделки. (вж. т. 28 и 44) Разпоредбите на Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 2002/38, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не признава на данъчнозадълженото лице право да приспадне данъка върху добавената стойност, дължим или платен по получени от него доставки на стоки, когато фактурата е издадена от лице, което с оглед на предвидените от тази правна уредба критерии следва да се счита за несъществуващо, и не може да се установи кой е действителният доставчик на стоките, освен ако въз основа на обективни данни и без да се изисква от данъчнозадълженото лице да е извършило проверки, които не са негова задача, е било установено, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената доставка е част от измама с данъка върху добавената стойност, което следва да се провери от запитващата юрисдикция. Всъщност критерият, че доставчикът на стоките трябва да е съществуващо лице и да има право да издава фактури, не е сред предпоставките на правото на възстановяване, посочени в член 17, параграф 2, буква a) и член 18, параграф 1, буква a) от Шеста директива. За сметка на това член 17, параграф 2, буква a) от Шеста директива предвижда, че доставчикът трябва да е данъчнозадължено лице по смисъла на член 4, параграфи 1 и 2 от тази директива. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Шеста директива за данъчнозадължено се счита всяко лице, което извършва независима икономическа дейност като производител, търговец или лице, предоставящо услуги, където и да е, независимо от целите и резултатите от тази дейност. Наличието на такава дейност обаче не се поставя под въпрос поради обстоятелство, че лошото състояние на сградата, където се намира адресът на управление на дружеството — издател фактурите, не позволява извършването на каквато и да било икономическа дейност, тъй като тази констатация не изключва извършването на тази дейност на места, различни от адреса на управление. Също така, обстоятелството, че в рамките на административното производство не е могло да се осъществи контакт с това дружество или с лицето, вписано като негов директор в търговския регистър, не позволява автоматично да се направи извод, че към датата на доставките по главното производство е липсвала икономическа дейност, тъй като опитите за осъществяване на контакт са извършени през период, който предхожда или следва тези доставки. Освен това от член 4, параграфи 1 и 2 от Шеста директива не следва, че качеството данъчнозадължено лице зависи от някакво разрешение или лицензия, издадено или издадена от административни органи за упражняването на икономическа дейност. Това качество не би могло да зависи и от спазването на произтичащите от посочения член 22, параграфи 4 и 5 задължения на данъчнозадълженото лице за подаване на данъчна декларация и плащане на данък върху добавената стойност. Още по-малко признаването на качеството данъчнозадължено лице може да зависи от изпълнението на задължението за публикуване на годишния финансов отчет или за притежаване на концесия за продажба на гориво, тъй като тези задължения не са предвидени в Шеста директива. Освен това, след като данъкът върху добавената стойност се прилага спрямо всяка сделка в процеса на производство или разпространение, като се приспада данъкът, начислен пряко върху различните елементи на цената, въпросът дали дължимият за тези сделки данък върху добавената стойност е внесен или не в държавния бюджет от доставчика на стоките, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получени доставки данък върху добавената стойност. Що се отнася до това дали сделките са изпълнени не от дружеството — издател на фактурата, а от друг стопански субект, чиято самоличност не е могла да бъде установена, поради което данъчните власти не са успели да съберат данъка, дължим във връзка с тези сделки, борбата с данъчните измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Шеста директива. Поради това националните административни и съдебни органи трябва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че позоваването на това право се прави с цел измама или злоупотреба. Това е така не само когато самото данъчнозадължено лице е извършило данъчна измама, но и когато то е знаело или е трябвало да знае, че с покупката участва в сделка, която е част от измама с данъка върху добавената стойност, което трябва да се установи от данъчната администрация. Когато данъчната администрация констатира, че издателят на фактурата е извършил измама или е допуснал нередности, тя е тази, която трябва въз основа на обективни данни и без да изисква от получателя на фактурата да е извършил проверки, които не са негова задача, да установи, че този получател е знаел или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от измама с данъка върху добавената стойност, като запитващата юрисдикция следва да провери дали администрацията е направила това. Мерките, които в конкретния случай е разумно да се изисква да бъдат взети от желаещото да упражни право на приспадане на данъка върху добавената стойност данъчнозадължено лице, за да се увери, че сделките му не са част от измама, извършена от друг стопански субект по предходна сделка, се определят основно с оглед на обстоятелствата в конкретния случай. Макар да е възможно да се приеме, че когато данъчнозадълженото лице разполага с косвени доказателства, позволяващи да се подозира наличие на нередности или измама, то е длъжно да се осведоми за стопанския субект, от когото възнамерява да закупи стоките или услугите, за да се увери в неговата надеждност, данъчната администрация не може по принцип да изисква от това лице, от една страна, да е проверило, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на правото на приспадане, разполага със съответните стоки и е в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данък върху добавената стойност, за да се увери, че предходните доставчици по веригата не са допуснали нередности или извършили измами, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение. (вж. т. 33—37, 39, 45—48, 50—53 и диспозитива)