Преюдициално запитване, Данъчни въпроси, Данък върху добавената стойност (ДДС), Директива 2006/112/ЕО, Член 146, Освобождавания при износ, Понятието „доставка на стоки”, Член 131, Условия, определени от държавите членки, Принцип на пропорционалност, Принцип на данъчен неутралитет, Доказателства, Измама, Практика на държава членка да отказва право на освобождаване, когато приобретателят на изнесените стоки не е известен.

Преюдициално запитване, Обща система на данъка върху добавената стойност, Директива 2006/112/ЕО, Член 131 и член 146, параграф 1, буква а), Освобождаване на доставките на стоки, изпратени или превозени до местоназначение извън Европейския съюз, Предвидено от националното право условие за освобождаване, Поставяне на стоки под определен митнически режим, Доказване на поставянето под режим износ.

Преюдициално запитване, Директива 2006/112/ЕО, Данък върху добавената стойност (ДДС), Член 131, Член 146, параграф 1, буква б), Член 147, Освобождавания при износ, Член 273, Правна уредба на държава членка, която поставя като условие за освобождаване реализирането на определен минимален оборот или сключването на договор с оператор, оправомощен да възстановява ДДС на пътниците.

Дело C-307/16 Stanisław Pieńkowski срещу Dyrektor Izby Skarbowej w Lublinie (Преюдициално запитване,отправено от Naczelny Sąd Administracyjny) „Преюдициално запитване — Директива 2006/112/ЕО — Данък върху добавената стойност (ДДС) — Член 131 — Член 146, параграф 1, буква б) — Член 147 — Освобождавания при износ — Член 273 — Правна уредба на държава членка, която поставя като условие за освобождаване реализирането на определен минимален оборот или сключването на договор с оператор, оправомощен да възстановява ДДС на пътниците“ Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 28 февруари 2018 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Случаи на освобождаване — Освобождавания при износ — Доставки на стоки, изпратени или превозени до местоназначение извън Съюза — Национална правна уредба, която поставя като условие за освобождаване реализирането на определен минимален оборот или сключването на договор с оператор, оправомощен да възстановява ДДС на пътниците — Недопустимост (член 131, член 146, параграф 1, буква б), член 147 и член 273 от Директива 2006/112 на Съвета) Член 131, член 146, параграф 1, буква б), както и членове 147 и 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която в хипотезата на доставка за износ на стоки, които се пренасят в личния багаж на пътници, данъчнозадълженото лице продавач трябва да е реализирало определен минимален оборот през предходната данъчна година или да е сключило договор с оператор, оправомощен да възстановява данъка върху добавената стойност на пътниците, след като неизпълнението на тези условия само по себе си окончателно го лишава от възможността за освобождаване на тази доставка. (вж. т. 40 и диспозитива)

ДДС, Директива 2006/112/ЕО, Член 146, Освобождавания при износ, Член 131, Условия, определени от държавите членки, Национално законодателство, което изисква предназначената за износ стока да напусне митническата територия на Европейския съюз в рамките на твърдо определен 90-дневен срок след доставката.

Дело C-563/12 BDV Hungary Trading Kft. срещу Nemzeti Adó- és Vámhivatal Közép-magyarországi Regionális Adó Főigazgatósága (Преюдициално запитване, отправено от Kúria) „ДДС — Директива 2006/112/ЕО — Член 146 — Освобождавания при износ — Член 131 — Условия, определени от държавите членки — Национално законодателство, което изисква предназначената за износ стока да напусне митническата територия на Европейския съюз в рамките на твърдо определен 90-дневен срок след доставката“ Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 19 декември 2013 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Случаи на освобождаване — Освобождавания при износ — Доставки на стоки, изпращани или превозвани извън Съюза — Национална правна уредба, която поставя като условие за освобождаване превозът извън Съюза да е извършен в 90-дневен срок след доставката — Недопустимост (член 131 и член 146, параграф 1 от Директива 2006/112 на Съвета) Член 146, параграф 1 и член 131 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че при доставка за износ стоките, предназначени да бъдат изнесени извън Европейския съюз, трябва да са напуснали територията на Европейския съюз в твърдо определен срок от три месеца или 90 дни след датата на доставката, при положение че неспазването на този срок е достатъчно, за да лиши окончателно данъчнозадълженото лице от освобождаването на тази доставка. В това отношение използването на думата „изпратени“ в член 146, параграф 1, буква б) от посочената директива сочи, че стоката е действително изнесена и освобождаването на доставката при износ е приложимо, когато правото на разпореждане като собственик с тази стока се прехвърли на приобретателя, доставчикът докаже, че стоката е изпратена или превозена извън Съюза, и вследствие на изпращането или превозването стоката напусне физически територията на Съюза. Този член не изисква, като условие за прилагане на предвиденото в него освобождаване, стоката, предназначена за износ, да е напуснала територията на Съюза в точно определен срок. Освобождаванията, предвидени в дял IХ, глави 2—9 от посочената директива, в който се намира и самият член 146, обаче се прилагат в съответствие с условията, които държавите членки определят, за да осигурят правилно и ясно прилагане на тези освобождавания, и да предотвратят всякаква възможна данъчна измама, избягване на данъци или злоупотреба. Освен това държавите членки следва да спазват основните принципи на правото, които са част от правния ред на Съюза и сред които фигурират по-конкретно принципите на правна сигурност, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания. Така държавите членки по принцип имат право да определят разумен срок за износ, за да проверят дали стока, която е предмет на доставка за износ, действително е напуснала Съюза. Всъщност налагането на продавача на предназначена за износ стока на точно определен срок, при изтичане на който стоката трябва да е напуснала митническата територия на Съюза, представлява подходящо средство за постигане на тази цел. Въпреки това срокът не трябва да надхвърля това, което е необходимо за постигането на тази цел. (вж. точки 24—29, 34—36 и 42 и диспозитива) Дело C-563/12 BDV Hungary Trading Kft. срещу Nemzeti Adó- és Vámhivatal Közép-magyarországi Regionális Adó Főigazgatósága (Преюдициално запитване, отправено от Kúria) „ДДС — Директива 2006/112/ЕО — Член 146 — Освобождавания при износ — Член 131 — Условия, определени от държавите членки — Национално законодателство, което изисква предназначената за износ стока да напусне митническата територия на Европейския съюз в рамките на твърдо определен 90-дневен срок след доставката“ Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 19 декември 2013 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Случаи на освобождаване — Освобождавания при износ — Доставки на стоки, изпращани или превозвани извън Съюза — Национална правна уредба, която поставя като условие за освобождаване превозът извън Съюза да е извършен в 90-дневен срок след доставката — Недопустимост (член 131 и член 146, параграф 1 от Директива 2006/112 на Съвета) Член 146, параграф 1 и член 131 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че при доставка за износ стоките, предназначени да бъдат изнесени извън Европейския съюз, трябва да са напуснали територията на Европейския съюз в твърдо определен срок от три месеца или 90 дни след датата на доставката, при положение че неспазването на този срок е достатъчно, за да лиши окончателно данъчнозадълженото лице от освобождаването на тази доставка. В това отношение използването на думата „изпратени“ в член 146, параграф 1, буква б) от посочената директива сочи, че стоката е действително изнесена и освобождаването на доставката при износ е приложимо, когато правото на разпореждане като собственик с тази стока се прехвърли на приобретателя, доставчикът докаже, че стоката е изпратена или превозена извън Съюза, и вследствие на изпращането или превозването стоката напусне физически територията на Съюза. Този член не изисква, като условие за прилагане на предвиденото в него освобождаване, стоката, предназначена за износ, да е напуснала територията на Съюза в точно определен срок. Освобождаванията, предвидени в дял IХ, глави 2—9 от посочената директива, в който се намира и самият член 146, обаче се прилагат в съответствие с условията, които държавите членки определят, за да осигурят правилно и ясно прилагане на тези освобождавания, и да предотвратят всякаква възможна данъчна измама, избягване на данъци или злоупотреба. Освен това държавите членки следва да спазват основните принципи на правото, които са част от правния ред на Съюза и сред които фигурират по-конкретно принципите на правна сигурност, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания. Така държавите членки по принцип имат право да определят разумен срок за износ, за да проверят дали стока, която е предмет на доставка за износ, действително е напуснала Съюза. Всъщност налагането на продавача на предназначена за износ стока на точно определен срок, при изтичане на който стоката трябва да е напуснала митническата територия на Съюза, представлява подходящо средство за постигане на тази цел. Въпреки това срокът не трябва да надхвърля това, което е необходимо за постигането на тази цел. (вж. точки 24—29, 34—36 и 42 и диспозитива)

Директива 2006/112/ЕО, Данък върху добавената стойност, Доставка на стоки, Понятие, Използване на банкова карта, представляващо измама.

Дело C-494/12 Dixons Retail plc срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue and Customs (Преюдициално запитване, отправено от First-tier Tribunal (Tax Chamber) „Директива 2006/112/ЕО — Данък върху добавената стойност — Доставка на стоки — Понятие — Използване на банкова карта, представляващо измама“ Резюме — Решение на Съда (втори състав) от 21 ноември 2013 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Доставка на стоки — Понятие — Сделки по прехвърляне на материална вещ на купувач, който използва чрез измама като разплащателно средство банкова карта — Включване (член 2, точка 1, член 5, параграф 1 от Директива 77/388 на Съвета, член 2, параграф 1, буква а) и член 14, параграф 1 от Директива 2006/112 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Данъчна основа — Доставка на стоки или услуги — Понятие — Продажби от доставчик на купувач, който плаща с банкова карта — Плащане, извършено от трето лице — издател на картата, за сметка на купувача на основание на сключен с доставчика договор — Плащане, което представлява насрещна престация — Включване (член 11, А, параграф 1, буква а) от Директива 77/388 на Съвета и член 73 от Директива 2006/112 на Съвета) Член 2, точка 1 и член 5, параграф 1 от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, както и член 2, параграф 1, буква а) и член 14, параграф 1 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че в рамките на договор, сключен между трето лице и доставчик на стока, с който това трето лице се задължава след приспадане на комисиона да заплати на този доставчик стоките, продадени от него на купувачи, използващи като разплащателно средство банкова карта, физическото предаване на стока на купувач, който използва чрез измама такава карта, за да заплати стоката, представлява доставка на стоки. Действително, понятието доставка на стоки не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик. Посоченото понятие е обективно по характер и се прилага независимо от целите и резултатите на съответните сделки, без да съществува задължение за данъчната администрация да извършва ревизии, за да установява намерението на съответно данъчнозадължено лице или за да вземе предвид намерението на оператор, различен от това данъчнозадължено лице, който е част от същата верига на доставки. В този смисъл използването на банкова карта като разплащателно средство, представляващо измама, във връзка с посочените сделки не оказва влияние върху факта, че тези сделки могат да бъдат квалифицирани като доставки на стоки, тъй като то не зависи от обективните критерии, на които се основава понятието, а от намерението на лицето, което е участвало в качеството на приобретател в разглежданите сделки, както и от предприетите действия за осъществяването на това намерение. Това положение освен това трябва да бъде разграничено от кражбата на стоки, която не попада в обхвата на понятието доставка на стоки, тъй като кражбата на стоки няма за последица да овласти извършителя ѝ да се разпорежда със стоките при еднакви условия с тези за собственика. (вж. точки 17, 20, 21, 26, 28, 29 и 38 и диспозитива) Член 11, А, параграф 1, буква а) от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, както и член 73 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че при физическото предаване на стока на купувач, който използва чрез измама като разплащателно средство банкова карта, като предаването представлява доставка на стоки, плащането, извършено от трето лице в изпълнение на договор, сключен между последното и доставчика на стоката, с който това трето лице се задължава да заплати на този доставчик стоките, продадени от него на купувачи, използващи като разплащателно средство такава карта, представлява насрещна престация. Действително, когато купувачът заплати стоката чрез кредитна карта, се осъществяват две сделки: от една страна, продажбата на тази стока от доставчика, който включва в крайната изискуема цена също така и данъка върху добавената стойност, който ще бъде заплатен от посочения купувач в качеството му на краен потребител и ще бъде получен от този доставчик за сметка на данъчните органи, и от друга страна, доставката на услуги на посочения доставчик от издателя на картата. В това отношение Шеста директива и Директива 2006/112 не изискват, за да бъде определена доставка на стоки или услуги извършена „възмездно“, насрещната престация за тази доставка на стока или услуга да е получена пряко от лицето, за което са предназначени съответните стоки или услуги. Всъщност член 11, A, параграф 1, буква a) от Шеста директива и член 73 от Директива 2006/112 предвиждат, че заплащането на насрещната престация при доставка на стоки може да бъде извършено не само от купувача, но също така и от трето лице, което в случая е издателят на картата. (вж. точки 34, 35 и 38 и диспозитива) Дело C-494/12 Dixons Retail plc срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue and Customs (Преюдициално запитване, отправено от First-tier Tribunal (Tax Chamber) „Директива 2006/112/ЕО — Данък върху добавената стойност — Доставка на стоки — Понятие — Използване на банкова карта, представляващо измама“ Резюме — Решение на Съда (втори състав) от 21 ноември 2013 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Доставка на стоки — Понятие — Сделки по прехвърляне на материална вещ на купувач, който използва чрез измама като разплащателно средство банкова карта — Включване (член 2, точка 1, член 5, параграф 1 от Директива 77/388 на Съвета, член 2, параграф 1, буква а) и член 14, параграф 1 от Директива 2006/112 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Данъчна основа — Доставка на стоки или услуги — Понятие — Продажби от доставчик на купувач, който плаща с банкова карта — Плащане, извършено от трето лице — издател на картата, за сметка на купувача на основание на сключен с доставчика договор — Плащане, което представлява насрещна престация — Включване (член 11, А, параграф 1, буква а) от Директива 77/388 на Съвета и член 73 от Директива 2006/112 на Съвета) Член 2, точка 1 и член 5, параграф 1 от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, както и член 2, параграф 1, буква а) и член 14, параграф 1 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че в рамките на договор, сключен между трето лице и доставчик на стока, с който това трето лице се задължава след приспадане на комисиона да заплати на този доставчик стоките, продадени от него на купувачи, използващи като разплащателно средство банкова карта, физическото предаване на стока на купувач, който използва чрез измама такава карта, за да заплати стоката, представлява доставка на стоки. Действително, понятието доставка на стоки не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик. Посоченото понятие е обективно по характер и се прилага независимо от целите и резултатите на съответните сделки, без да съществува задължение за данъчната администрация да извършва ревизии, за да установява намерението на съответно данъчнозадължено лице или за да вземе предвид намерението на оператор, различен от това данъчнозадължено лице, който е част от същата верига на доставки. В този смисъл използването на банкова карта като разплащателно средство, представляващо измама, във връзка с посочените сделки не оказва влияние върху факта, че тези сделки могат да бъдат квалифицирани като доставки на стоки, тъй като то не зависи от обективните критерии, на които се основава понятието, а от намерението на лицето, което е участвало в качеството на приобретател в разглежданите сделки, както и от предприетите действия за осъществяването на това намерение. Това положение освен това трябва да бъде разграничено от кражбата на стоки, която не попада в обхвата на понятието доставка на стоки, тъй като кражбата на стоки няма за последица да овласти извършителя ѝ да се разпорежда със стоките при еднакви условия с тези за собственика. (вж. точки 17, 20, 21, 26, 28, 29 и 38 и диспозитива) Член 11, А, параграф 1, буква а) от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, както и член 73 от Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че при физическото предаване на стока на купувач, който използва чрез измама като разплащателно средство банкова карта, като предаването представлява доставка на стоки, плащането, извършено от трето лице в изпълнение на договор, сключен между последното и доставчика на стоката, с който това трето лице се задължава да заплати на този доставчик стоките, продадени от него на купувачи, използващи като разплащателно средство такава карта, представлява насрещна престация. Действително, когато купувачът заплати стоката чрез кредитна карта, се осъществяват две сделки: от една страна, продажбата на тази стока от доставчика, който включва в крайната изискуема цена също така и данъка върху добавената стойност, който ще бъде заплатен от посочения купувач в качеството му на краен потребител и ще бъде получен от този доставчик за сметка на данъчните органи, и от друга страна, доставката на услуги на посочения доставчик от издателя на картата. В това отношение Шеста директива и Директива 2006/112 не изискват, за да бъде определена доставка на стоки или услуги извършена „възмездно“, насрещната престация за тази доставка на стока или услуга да е получена пряко от лицето, за което са предназначени съответните стоки или услуги. Всъщност член 11, A, параграф 1, буква a) от Шеста директива и член 73 от Директива 2006/112 предвиждат, че заплащането на насрещната престация при доставка на стоки може да бъде извършено не само от купувача, но също така и от трето лице, което в случая е издателят на картата. (вж. точки 34, 35 и 38 и диспозитива)