Преюдициално запитване, Данъчни въпроси, Данък върху добавената стойност (ДДС), Директива 2006/112/ЕО, Член 168, Право на приспадане на платения по получени доставки данък, Материалноправни условия за правото на приспадане, Качество „данъчнозадължено лице“ на доставчика, Тежест на доказване, Отказ да се признае правото на приспадане, когато действителният доставчик не е известен, Условия.

Преюдициално запитване, Обща система на данъка върху добавената стойност (ДДС), Директива 2006/112/ЕО, Право на приспадане на платения по получени доставки ДДС, Член 168, Верига от доставки на стоки, Отказ поради съществуването на тази верига да се признае право на приспадане, Задължение на компетентния данъчен орган да установи наличието на злоупотреба.

Преюдициално запитване, Данъчни въпроси, Данък върху добавената стойност, Шеста директива, Право на приспадане, Отказ, Продажба, извършена от субект, считан за несъществуващ.

Дело C-277/14 PPUH Stehcemp sp. J. Florian Stefanek, Janina Stefanek, Jarosław Stefanek срещу Dyrektor Izby Skarbowej w Łodzi (Преюдициално запитване, отправено от Naczelny Sąd Administracyjny) „Преюдициално запитване — Данъчни въпроси — Данък върху добавената стойност — Шеста директива — Право на приспадане — Отказ — Продажба, извършена от субект, считан за несъществуващ“ Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 22 октомври 2015 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Доставка на стоки — Понятие — Сделка, с която на приобретателя се прехвърля материално имущество от доставчик, който юридически няма право да се разпорежда като собственик с това имущество — Включване — Условие — Стока, която е действително предадена на приобретателя и използвана от него за нуждите на неговите облагаеми сделки (член 5, параграф 1 и член 17, параграф 2, буква a) от Директива 77/388 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Отказ заради фактура, издадена от лице, което се счита за несъществуващо — Недопустимост — Граници — Условия — Получател по фактурата, който е знаел или е трябвало да знае за наличието на измама — Проверка, възложена на националния съд (член 4, параграфи 1 и 2, член 17, параграф 2, буква a), член 18, параграф 1, буква a) и член 22, параграфи 4 и 5 от Директива 77/388 на Съвета) От текста на член 17, параграф 2, буква a) от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота следва, че за да възникне право на приспадане, трябва по-специално стоките, за които се иска да се признае правото, да са били доставени. В това отношение, след като понятието „доставка на стоки“ по член 5, параграф 1 от Шеста директива обхваща не прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а всяка сделка, с която едната страна прехвърля на другата материално имущество, като я овластява фактически да се разпорежда с това имущество като собственик, това, че доставчикът евентуално не е имал правото юридически да се разпорежда със стоките, не би могло да изключи, че тези стоки са доставени по смисъла на тази разпоредба, след като действително са предадени на приобретателя, който ги е използвал за нуждите на своите облагаеми сделки. (вж. т. 28 и 44) Разпоредбите на Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 2002/38, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не признава на данъчнозадълженото лице право да приспадне данъка върху добавената стойност, дължим или платен по получени от него доставки на стоки, когато фактурата е издадена от лице, което с оглед на предвидените от тази правна уредба критерии следва да се счита за несъществуващо, и не може да се установи кой е действителният доставчик на стоките, освен ако въз основа на обективни данни и без да се изисква от данъчнозадълженото лице да е извършило проверки, които не са негова задача, е било установено, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената доставка е част от измама с данъка върху добавената стойност, което следва да се провери от запитващата юрисдикция. Всъщност критерият, че доставчикът на стоките трябва да е съществуващо лице и да има право да издава фактури, не е сред предпоставките на правото на възстановяване, посочени в член 17, параграф 2, буква a) и член 18, параграф 1, буква a) от Шеста директива. За сметка на това член 17, параграф 2, буква a) от Шеста директива предвижда, че доставчикът трябва да е данъчнозадължено лице по смисъла на член 4, параграфи 1 и 2 от тази директива. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Шеста директива за данъчнозадължено се счита всяко лице, което извършва независима икономическа дейност като производител, търговец или лице, предоставящо услуги, където и да е, независимо от целите и резултатите от тази дейност. Наличието на такава дейност обаче не се поставя под въпрос поради обстоятелство, че лошото състояние на сградата, където се намира адресът на управление на дружеството — издател фактурите, не позволява извършването на каквато и да било икономическа дейност, тъй като тази констатация не изключва извършването на тази дейност на места, различни от адреса на управление. Също така, обстоятелството, че в рамките на административното производство не е могло да се осъществи контакт с това дружество или с лицето, вписано като негов директор в търговския регистър, не позволява автоматично да се направи извод, че към датата на доставките по главното производство е липсвала икономическа дейност, тъй като опитите за осъществяване на контакт са извършени през период, който предхожда или следва тези доставки. Освен това от член 4, параграфи 1 и 2 от Шеста директива не следва, че качеството данъчнозадължено лице зависи от някакво разрешение или лицензия, издадено или издадена от административни органи за упражняването на икономическа дейност. Това качество не би могло да зависи и от спазването на произтичащите от посочения член 22, параграфи 4 и 5 задължения на данъчнозадълженото лице за подаване на данъчна декларация и плащане на данък върху добавената стойност. Още по-малко признаването на качеството данъчнозадължено лице може да зависи от изпълнението на задължението за публикуване на годишния финансов отчет или за притежаване на концесия за продажба на гориво, тъй като тези задължения не са предвидени в Шеста директива. Освен това, след като данъкът върху добавената стойност се прилага спрямо всяка сделка в процеса на производство или разпространение, като се приспада данъкът, начислен пряко върху различните елементи на цената, въпросът дали дължимият за тези сделки данък върху добавената стойност е внесен или не в държавния бюджет от доставчика на стоките, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получени доставки данък върху добавената стойност. Що се отнася до това дали сделките са изпълнени не от дружеството — издател на фактурата, а от друг стопански субект, чиято самоличност не е могла да бъде установена, поради което данъчните власти не са успели да съберат данъка, дължим във връзка с тези сделки, борбата с данъчните измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Шеста директива. Поради това националните административни и съдебни органи трябва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че позоваването на това право се прави с цел измама или злоупотреба. Това е така не само когато самото данъчнозадължено лице е извършило данъчна измама, но и когато то е знаело или е трябвало да знае, че с покупката участва в сделка, която е част от измама с данъка върху добавената стойност, което трябва да се установи от данъчната администрация. Когато данъчната администрация констатира, че издателят на фактурата е извършил измама или е допуснал нередности, тя е тази, която трябва въз основа на обективни данни и без да изисква от получателя на фактурата да е извършил проверки, които не са негова задача, да установи, че този получател е знаел или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от измама с данъка върху добавената стойност, като запитващата юрисдикция следва да провери дали администрацията е направила това. Мерките, които в конкретния случай е разумно да се изисква да бъдат взети от желаещото да упражни право на приспадане на данъка върху добавената стойност данъчнозадължено лице, за да се увери, че сделките му не са част от измама, извършена от друг стопански субект по предходна сделка, се определят основно с оглед на обстоятелствата в конкретния случай. Макар да е възможно да се приеме, че когато данъчнозадълженото лице разполага с косвени доказателства, позволяващи да се подозира наличие на нередности или измама, то е длъжно да се осведоми за стопанския субект, от когото възнамерява да закупи стоките или услугите, за да се увери в неговата надеждност, данъчната администрация не може по принцип да изисква от това лице, от една страна, да е проверило, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на правото на приспадане, разполага със съответните стоки и е в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данък върху добавената стойност, за да се увери, че предходните доставчици по веригата не са допуснали нередности или извършили измами, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение. (вж. т. 33—37, 39, 45—48, 50—53 и диспозитива)

Преюдициални запитвания — ДДС — Шеста директива — Преходен режим на търговията между държавите членки — Стоки, изпратени или превозени в рамките на Общността — Данъчна измама, извършена в държавата членка на пристигане — Вземане предвид на данъчната измама в държавата членка на изпращане — Отказ да се признаят правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване — Липса на разпоредби на националното право.

Съединени дела C-131/13, C-163/13 и C-164/13 Staatssecretaris van Financiën срещу Schoenimport „Italmoda“ Mariano Previti vof и Turbu.com BV, Turbu.com Mobile Phone’s BV срещу Staatssecretaris van Financiën (Преюдициални запитвания, отправени от Hoge Raad der Nederlanden) „Преюдициални запитвания — ДДС — Шеста директива — Преходен режим на търговията между държавите членки — Стоки, изпратени или превозени в рамките на Общността — Данъчна измама, извършена в държавата членка на пристигане — Вземане предвид на данъчната измама в държавата членка на изпращане — Отказ да се признаят правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване — Липса на разпоредби на националното право“ Резюме — Решение на Съда (първи състав) от 18 декември 2014 г. Преюдициални въпроси — Допустимост — Граници — Хипотетични въпроси, поставени при условия, изключващи ползата от отговор — Недопустимост (член 267 ДФЕС) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите членки — Вътреобщностна доставка — Сделка, която е част от измама с данък върху добавената стойност — Данъчнозадължено лице, което е знаело или е трябвало да знае за наличието на данъчната измама — Национална правна уредба, която не предвижда отказ на ползването на правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване, когато е налице данъчна измама — Задължение за националните административни и съдебни органи да откажат ползването на такива права (член 17, параграфи 2 и 3, член 28б, част А, параграф 2 и член 28в, част А, буква а) от Директива 77/388 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите членки — Вътреобщностна доставка — Сделки, при които не е налице измама с данък върху добавената стойност, но са част от верига доставки, която включва сделка, извършена с измамна цел — Данъчнозадължено лице, което е знаело или е трябвало да знае за наличието на данъчната измама — Данъчна измама, извършена в държава членка, различна от държавата членка, в която е поискано да се ползват правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване — Национална правна уредба, която не предвижда отказ за такова ползване, когато е налице данъчна измама — Липса на последици — Задължение за националните административни и съдебни органи да откажат ползването на такива права (член 17, параграфи 2 и 3, член 28б, част А, параграф 2 и член 28в, част А, буква а) от Директива 77/388 на Съвета) Вж. текста на решението. (вж. точки 35, 38 и 39) Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 95/7, трябва да се тълкува в смисъл, че националните административни и съдебни органи следва да откажат на данъчнозадължено лице, в рамките на вътреобщностна доставка, ползването на правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност дори ако в националното право няма разпоредби, предвиждащи такъв отказ, стига с оглед на обективни фактори да е установено, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че със сделката, посочена като основание за съответното право, е участвало в измама с данък върху добавената стойност, извършена в рамките на верига от доставки. Всъщност по принцип националните административни и съдебни органи трябва да откажат ползването на право, предвидено от Шеста директива и предявено с измамна цел или с цел злоупотреба, независимо дали се касае за права на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност за вътреобщностна доставка. Когато в националния правен ред липсват специални разпоредби в този смисъл, националният съд следва да установи дали в правото на съответната държава членка съществуват правни норми — било разпоредба или общ принцип за забрана на злоупотребата с право, или пък други разпоредби относно данъчната измама или избягването на данъци, които биха могли да се тълкуват в съответствие с изискванията на правото на Съюза относно борбата срещу данъчната измама. Ако обаче се окаже, че националното право не съдържа такива норми, които да подлежат на конформно тълкуване, оттук не може да се заключи, че за националните административни и съдебни органи има пречка да спазят въпросните изисквания и съответно в случай на измама да откажат предимството, което произтича от правото, предвидено в Шеста директива. Вярно е, че държавата членка няма как да се позовава на самата директива срещу данъчнозадължено лице, но доколкото действията с цел злоупотреба или с измамна цел не могат да обосноват предвидено от правния ред на Съюза право, отказът на предимство, което произтича от Шеста директива, не води до възлагането на съответния частноправен субект на задължение съгласно тази директива, а е просто последица от констатацията, че обективните предпоставки, които са предвидени от същата директива за получаване на търсеното предимство, в действителност не са изпълнени. При такова положение не може да се изисква изрично разрешение, за да могат националните административни и съдебни органи да откажат предимство съгласно общата система на данъка върху добавената стойност, тъй като тази последица трябва да се смята за вътрешноприсъща на посочената система. Освен това данъчнозадълженото лице, което е създало условията за получаване на дадено право само с участието си в сделки с цел измама, очевидно не може да се позовава на принципите на защита на оправданите правни очаквания или на правна сигурност, за да се противопостави на отказа за предоставяне на съответното право. На последно място, след като отказът на ползването на право, което произтича от общата система на данъка върху добавената стойност, в случай на участие на данъчнозадълженото лице в измама е просто последица от неизпълнението на условията, които релевантните разпоредби на Шеста директива предвиждат в това отношение, то този отказ няма характера на наказание или санкция по смисъла на член 7 от Европейската конвенция за правата на човека или на член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз. (вж. точки 49, 51—55, 57 и 59—62; точка 2 от диспозитива) Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 95/7, трябва да се тълкува в смисъл, че на данъчнозадълженото лице, което е знаело или е трябвало да знае, че със сделката, посочена като основание за правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност е участвало в измама с данък върху добавената стойност, извършена в рамките на верига от доставки, може да бъде отказано ползването на тези права, независимо че посочената измама е извършена в държава членка, различна от държавата членка, в която е поискано ползването на въпросните права, и че това данъчнозадължено лице е спазило в последната държава членка формалните условия, предвидени от националното законодателство за ползването на тези права. (вж. точка 69; точка 3 от диспозитива) Съединени дела C-131/13, C-163/13 и C-164/13 Staatssecretaris van Financiën срещу Schoenimport „Italmoda“ Mariano Previti vof и Turbu.com BV, Turbu.com Mobile Phone’s BV срещу Staatssecretaris van Financiën (Преюдициални запитвания, отправени от Hoge Raad der Nederlanden) „Преюдициални запитвания — ДДС — Шеста директива — Преходен режим на търговията между държавите членки — Стоки, изпратени или превозени в рамките на Общността — Данъчна измама, извършена в държавата членка на пристигане — Вземане предвид на данъчната измама в държавата членка на изпращане — Отказ да се признаят правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване — Липса на разпоредби на националното право“ Резюме — Решение на Съда (първи състав) от 18 декември 2014 г. Преюдициални въпроси — Допустимост — Граници — Хипотетични въпроси, поставени при условия, изключващи ползата от отговор — Недопустимост (член 267 ДФЕС) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите членки — Вътреобщностна доставка — Сделка, която е част от измама с данък върху добавената стойност — Данъчнозадължено лице, което е знаело или е трябвало да знае за наличието на данъчната измама — Национална правна уредба, която не предвижда отказ на ползването на правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване, когато е налице данъчна измама — Задължение за националните административни и съдебни органи да откажат ползването на такива права (член 17, параграфи 2 и 3, член 28б, част А, параграф 2 и член 28в, част А, буква а) от Директива 77/388 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите членки — Вътреобщностна доставка — Сделки, при които не е налице измама с данък върху добавената стойност, но са част от верига доставки, която включва сделка, извършена с измамна цел — Данъчнозадължено лице, което е знаело или е трябвало да знае за наличието на данъчната измама — Данъчна измама, извършена в държава членка, различна от държавата членка, в която е поискано да се ползват правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване — Национална правна уредба, която не предвижда отказ за такова ползване, когато е налице данъчна измама — Липса на последици — Задължение за националните административни и съдебни органи да откажат ползването на такива права (член 17, параграфи 2 и 3, член 28б, част А, параграф 2 и член 28в, част А, буква а) от Директива 77/388 на Съвета) Вж. текста на решението. (вж. точки 35, 38 и 39) Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 95/7, трябва да се тълкува в смисъл, че националните административни и съдебни органи следва да откажат на данъчнозадължено лице, в рамките на вътреобщностна доставка, ползването на правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност дори ако в националното право няма разпоредби, предвиждащи такъв отказ, стига с оглед на обективни фактори да е установено, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че със сделката, посочена като основание за съответното право, е участвало в измама с данък върху добавената стойност, извършена в рамките на верига от доставки. Всъщност по принцип националните административни и съдебни органи трябва да откажат ползването на право, предвидено от Шеста директива и предявено с измамна цел или с цел злоупотреба, независимо дали се касае за права на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност за вътреобщностна доставка. Когато в националния правен ред липсват специални разпоредби в този смисъл, националният съд следва да установи дали в правото на съответната държава членка съществуват правни норми — било разпоредба или общ принцип за забрана на злоупотребата с право, или пък други разпоредби относно данъчната измама или избягването на данъци, които биха могли да се тълкуват в съответствие с изискванията на правото на Съюза относно борбата срещу данъчната измама. Ако обаче се окаже, че националното право не съдържа такива норми, които да подлежат на конформно тълкуване, оттук не може да се заключи, че за националните административни и съдебни органи има пречка да спазят въпросните изисквания и съответно в случай на измама да откажат предимството, което произтича от правото, предвидено в Шеста директива. Вярно е, че държавата членка няма как да се позовава на самата директива срещу данъчнозадължено лице, но доколкото действията с цел злоупотреба или с измамна цел не могат да обосноват предвидено от правния ред на Съюза право, отказът на предимство, което произтича от Шеста директива, не води до възлагането на съответния частноправен субект на задължение съгласно тази директива, а е просто последица от констатацията, че обективните предпоставки, които са предвидени от същата директива за получаване на търсеното предимство, в действителност не са изпълнени. При такова положение не може да се изисква изрично разрешение, за да могат националните административни и съдебни органи да откажат предимство съгласно общата система на данъка върху добавената стойност, тъй като тази последица трябва да се смята за вътрешноприсъща на посочената система. Освен това данъчнозадълженото лице, което е създало условията за получаване на дадено право само с участието си в сделки с цел измама, очевидно не може да се позовава на принципите на защита на оправданите правни очаквания или на правна сигурност, за да се противопостави на отказа за предоставяне на съответното право. На последно място, след като отказът на ползването на право, което произтича от общата система на данъка върху добавената стойност, в случай на участие на данъчнозадълженото лице в измама е просто последица от неизпълнението на условията, които релевантните разпоредби на Шеста директива предвиждат в това отношение, то този отказ няма характера на наказание или санкция по смисъла на член 7 от Европейската конвенция за правата на човека или на член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз. (вж. точки 49, 51—55, 57 и 59—62; точка 2 от диспозитива) Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 95/7, трябва да се тълкува в смисъл, че на данъчнозадълженото лице, което е знаело или е трябвало да знае, че със сделката, посочена като основание за правата на приспадане, на освобождаване или на възстановяване на данък върху добавената стойност е участвало в измама с данък върху добавената стойност, извършена в рамките на верига от доставки, може да бъде отказано ползването на тези права, независимо че посочената измама е извършена в държава членка, различна от държавата членка, в която е поискано ползването на въпросните права, и че това данъчнозадължено лице е спазило в последната държава членка формалните условия, предвидени от националното законодателство за ползването на тези права. (вж. точка 69; точка 3 от диспозитива)

Данъчни въпроси, Обща система на данъка върху добавената стойност, Директива 2006/112/ЕО, Приспадане на данъка, платен за получена доставка, Извършени доставки, Контрол, Доставчик, който не разполага с необходимите средства, Понятие за данъчна измама -Задължение за служебно установяване на данъчната измама, Изискване за реална доставка на услугата, Задължение за водене на достатъчно подробна счетоводна отчетност, Съдебни спорове, Забрана за съда да квалифицира измамата като престъпление и да влошава положението на жалбоподателя.

Дело C-18/13 „МАКС ПЕН“ЕООД срещу Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“София (Преюдициално запитване, отправено от Административен съд София-град) „Данъчни въпроси — Обща система на данъка върху добавената стойност — Директива 2006/112/ЕО — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Извършени доставки — Контрол — Доставчик, който не разполага с необходимите средства — Понятие за данъчна измама — Задължение за служебно установяване на данъчната измама — Изискване за реална доставка на услугата — Задължение за водене на достатъчно подробна счетоводна отчетност — Съдебни спорове — Забрана за съда да квалифицира измамата като престъпление и да влошава положението на жалбоподателя“ Резюме — Решение на Съда (седми състав) от 13 февруари 2014 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Данък, начислен в издадените фактури от доставчик, който не разполага с необходимите средства за извършване на фактурираните услуги — Доставки, извършени от друг доставчик — Изключване на правото на приспадане — Допустимост — Условия — Проверка, възложена на националния съд (Директива 2006/112 на Съвета) Право на Европейския съюз — Съдебно производство пред националния съд — Служебно прилагане на разпоредба на правото на Съюза, водещо до отклоняване от установената в национално правило забрана на reformatio in pejus — Задължение за националния съд — Липса — Изключение Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Национална правна уредба, забраняваща приспадането на данъка върху добавената стойност в случай на наличие на измама или злоупотреба — Тълкуване на националното право от националния съд в светлината на текста и целта на Директива 2006/112 — Съобразяване на вътрешното право в неговата цялост и прилагане на неговите методи за тълкуване (Директива 2006/112 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Задължение за водене на достатъчно подробна счетоводна отчетност — Обхват — Задължение на данъчнозадължено лице да съблюдава националните счетоводни стандарти — Допустимост — Условия (Регламент № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета; членове 242 и 273 от Директива 2006/112 на Съвета) Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия — посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама — нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери. (вж. точка 32; точка 1 от диспозитива) Правото на Съюза не може да задължи националния съд да приложи служебно разпоредба на това право, когато подобно прилагане би довело до отклоняване от установения в неговото национално процесуално право принцип на забрана на reformatio in pejus. При все това не следва, че в спор, предмет на който от самото му начало е правото на приспадане на начисления в определени фактури данък върху добавената стойност, би могла да се прилага такава забрана за представянето от данъчната администрация в хода на съдебното производство на нови данни, които, доколкото се отнасят до същите фактури, не могат да се считат за влошаващи положението на данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане. (вж. точка 37) Когато националните юрисдикции имат задължението или възможността да съобразят служебно правните основания, изведени от задължителна норма на националното право, те трябва да направят това по отношение на задължителна норма на правото на Съюза като нормата, която изисква от националните административни и съдебни органи да откажат да признаят правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба. При преценката дали позоваването на това право на приспадане е с измамна цел или с цел злоупотреба, тези юрисдикции следва да тълкуват националното право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност, за да се постигне предвиденият от нея резултат, което изисква посочените юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от това право методи за тълкуване. В това отношение, дори и норма на националното право да квалифицира данъчната измама като престъпление и такава квалификация да може да бъде дадена единствено от наказателния съд, не следва, че подобна норма би била пречка съдът, комуто е възложено да прецени законосъобразността на ревизионен акт, с който се оспорва приспадането от данъчнозадължено лице на данъка върху добавената стойност, да изходи от обективните данни, представени от данъчната администрация, за да установи наличието на измама, при положение че съгласно друга разпоредба на националното право не е налице право на данъчен кредит за данък върху добавената стойност, който е „начислен неправомерно“. (вж. точки 38 и 39; точка 2 от диспозитива) Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност, доколкото по-специално изисква в член 242 от всяко данъчнозадължено лице да води достатъчно подробна счетоводна отчетност за целите на прилагане на данъка върху добавената стойност и на неговия контрол от данъчните органи, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съответната държава членка, в предвидените в член 273 от същата директива граници, да изисква от всяко данъчнозадължено лице да съблюдава в това отношение съвкупността от националните счетоводни стандарти, съответстващи на международните счетоводни стандарти, стига приетите в този смисъл мерки да не надхвърлят необходимото за постигането на целите да се осигури правилното събиране на данъка и предотвратяването на измамите. В това отношение Директива 2006/112 не допуска национална разпоредба, съгласно която услугата се счита за извършена на датата, на която възникват условията да бъде признат приходът от съответната доставка. Следователно моментът, в който данъкът става изискуем и следователно подлежи на приспадане от данъчнозадълженото лице, не може да бъде определен по общ начин чрез изпълнението на формалности като вписването в счетоводството на доставчиците на разходите, които те са направили за доставката на техните услуги. Освен това, ако са съобразени с тези граници, допълнителните национални счетоводни стандарти, които са създадени въз основа на международните счетоводни стандарти, приложими в Съюза при предвидените от Регламент № 1606/2002 условия, са допустими от правото на Съюза. (вж. точки 44, 46 и 48; точка 3 от диспозитива) Дело C-18/13 „МАКС ПЕН“ЕООД срещу Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“София (Преюдициално запитване, отправено от Административен съд София-град) „Данъчни въпроси — Обща система на данъка върху добавената стойност — Директива 2006/112/ЕО — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Извършени доставки — Контрол — Доставчик, който не разполага с необходимите средства — Понятие за данъчна измама — Задължение за служебно установяване на данъчната измама — Изискване за реална доставка на услугата — Задължение за водене на достатъчно подробна счетоводна отчетност — Съдебни спорове — Забрана за съда да квалифицира измамата като престъпление и да влошава положението на жалбоподателя“ Резюме — Решение на Съда (седми състав) от 13 февруари 2014 г. Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Данък, начислен в издадените фактури от доставчик, който не разполага с необходимите средства за извършване на фактурираните услуги — Доставки, извършени от друг доставчик — Изключване на правото на приспадане — Допустимост — Условия — Проверка, възложена на националния съд (Директива 2006/112 на Съвета) Право на Европейския съюз — Съдебно производство пред националния съд — Служебно прилагане на разпоредба на правото на Съюза, водещо до отклоняване от установената в национално правило забрана на reformatio in pejus — Задължение за националния съд — Липса — Изключение Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Национална правна уредба, забраняваща приспадането на данъка върху добавената стойност в случай на наличие на измама или злоупотреба — Тълкуване на националното право от националния съд в светлината на текста и целта на Директива 2006/112 — Съобразяване на вътрешното право в неговата цялост и прилагане на неговите методи за тълкуване (Директива 2006/112 на Съвета) Хармонизация на данъчните законодателства — Обща система на данъка върху добавената стойност — Приспадане на данъка, платен за получена доставка — Задължение за водене на достатъчно подробна счетоводна отчетност — Обхват — Задължение на данъчнозадължено лице да съблюдава националните счетоводни стандарти — Допустимост — Условия (Регламент № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета; членове 242 и 273 от Директива 2006/112 на Съвета) Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия — посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама — нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери. (вж. точка 32; точка 1 от диспозитива) Правото на Съюза не може да задължи националния съд да приложи служебно разпоредба на това право, когато подобно прилагане би довело до отклоняване от установения в неговото национално процесуално право принцип на забрана на reformatio in pejus. При все това не следва, че в спор, предмет на който от самото му начало е правото на приспадане на начисления в определени фактури данък върху добавената стойност, би могла да се прилага такава забрана за представянето от данъчната администрация в хода на съдебното производство на нови данни, които, доколкото се отнасят до същите фактури, не могат да се считат за влошаващи положението на данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане. (вж. точка 37) Когато националните юрисдикции имат задължението или възможността да съобразят служебно правните основания, изведени от задължителна норма на националното право, те трябва да направят това по отношение на задължителна норма на правото на Съюза като нормата, която изисква от националните административни и съдебни органи да откажат да признаят правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба. При преценката дали позоваването на това право на приспадане е с измамна цел или с цел злоупотреба, тези юрисдикции следва да тълкуват националното право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност, за да се постигне предвиденият от нея резултат, което изисква посочените юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от това право методи за тълкуване. В това отношение, дори и норма на националното право да квалифицира данъчната измама като престъпление и такава квалификация да може да бъде дадена единствено от наказателния съд, не следва, че подобна норма би била пречка съдът, комуто е възложено да прецени законосъобразността на ревизионен акт, с който се оспорва приспадането от данъчнозадължено лице на данъка върху добавената стойност, да изходи от обективните данни, представени от данъчната администрация, за да установи наличието на измама, при положение че съгласно друга разпоредба на националното право не е налице право на данъчен кредит за данък върху добавената стойност, който е „начислен неправомерно“. (вж. точки 38 и 39; точка 2 от диспозитива) Директива 2006/112 относно общата система на данъка върху добавената стойност, доколкото по-специално изисква в член 242 от всяко данъчнозадължено лице да води достатъчно подробна счетоводна отчетност за целите на прилагане на данъка върху добавената стойност и на неговия контрол от данъчните органи, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съответната държава членка, в предвидените в член 273 от същата директива граници, да изисква от всяко данъчнозадължено лице да съблюдава в това отношение съвкупността от националните счетоводни стандарти, съответстващи на международните счетоводни стандарти, стига приетите в този смисъл мерки да не надхвърлят необходимото за постигането на целите да се осигури правилното събиране на данъка и предотвратяването на измамите. В това отношение Директива 2006/112 не допуска национална разпоредба, съгласно която услугата се счита за извършена на датата, на която възникват условията да бъде признат приходът от съответната доставка. Следователно моментът, в който данъкът става изискуем и следователно подлежи на приспадане от данъчнозадълженото лице, не може да бъде определен по общ начин чрез изпълнението на формалности като вписването в счетоводството на доставчиците на разходите, които те са направили за доставката на техните услуги. Освен това, ако са съобразени с тези граници, допълнителните национални счетоводни стандарти, които са създадени въз основа на международните счетоводни стандарти, приложими в Съюза при предвидените от Регламент № 1606/2002 условия, са допустими от правото на Съюза. (вж. точки 44, 46 и 48; точка 3 от диспозитива)