Решение № 1106 от 1.05.2018 г. на САС по т. д. № 82/2018 г.
Решение
№ 1106
гр. София, 05.03.2018 г.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 11 състав, в публично заседание на двадесет и шести март през 2018 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСТРА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: М. В.
Т. Т.
при секретаря М. И., като разгледа търговско дело № 82 по описа за 2018 г., докладвано от съдия В., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 3.11.2017 г. на ответника [фирма] против решението от 5.10.2017 г. по търг. дело № 8248/2013 г. на Софийския градски съд, VІ-6 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца [фирма]:
- на основание чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО и чл. 86 ЗЗД сумата от 31 536,72 лв., представляваща резултативна величина от пропуснатите от ищеца доходи за всяка от марките, както следва: марка рег. № 68057 – 6 074 лв., мораторна лихва – 3 633,30 лв.; марка рег. № 68058 – 9 580 лв., мораторна лихва – 5 730,47 лв.; марка рег. № 68059 – 4 079 лв., мораторна лихва – 2 439,95 лв., за периода от 1.08.2008 г. до подаване на исковата молба /13.12.2013 г./,
- на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 156,95 лв. – съдебни разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че СГС неправилно е преценил значението на влязлото в сила решение от 12.09.2013 г. по т. д. № 2545/2011 г. на СГС, което установявало само факта на нарушенията на процесните търговски марки, но не и субективната страна на нарушенията – наличието на вина на ответника.Твърди се, че ответникът носил деликтна отговорност само ако е действал виновно /недобросъвестно/, което щяло да бъде налице ако е знаел, че с действията си нарушава чужди права.Сочи се, че в съдебното заседание на 4.07.2017 г. ответникът представил доказателства, оборващи презумпцията за вина –че дизайна на опаковките на „Д.“ е създаден в рамките на трудовото правоотношение между ответника и И. К. и е регистриран като промишлен дизайн с публикация в официалния бюлетин на ПВ от 25.09.2009 г., че производството на продуктите „Д.“ е стартирала през м. 04.2008 г.,а реализацията на пазара се е осъществявала преди датата на заявяване на марките /7.08.2008 г., че управителят на [фирма] е знаел за наличието на пазара на продуктите „Д.“ с дизайн, съдържащ процесните фигуративни марки.Твърди се, че неправилно СГС отказал допускането на гласни доказателства на ответника /двама свидетели/ относно факта на създаване и публично обективиране /подготовка и използване/ на дизайна на опаковките на продуктите „Д.“, което предхождало подаването на заявката за регистрацията на марките на ищеца.Сочи се, че върху дизайна на опаковките ответникът притежавал авторско право, като поведението на ищеца било недобросъвестно, тъй като е знаел за използваните от ответника опаковки към момента на заявяването за регистрация на марките.Твърди се, че неправилно било кредитирано заключението на съдебномарковата експертиза относно размера на евентуалното лицензионно възнаграждение за ползването на процесните марки, който бил необосновано завишен.Експертизата не била взела предвид, че марките не били ползвани самостоятелно и са част от обща дизайнерска концепция, липсата на продължителен период на използване и ниската им отличителност, като определеният по приходния метод размер на лицензионно възнаграждение в размер на 20 % не бил обоснован.Твърди се, че неправилно било отказано искането на ответника за отвод на вещото лице, който бил предубеден към ответника, тъй като в множеството дело между същите страни вещото лице винаги заемало позицията на ищеца.Сочи се, че въпреки оспорването на експертизата от ответника неправилно било отказано допускането на повторна тройна експертиза.Твърди се и, че неправилно било отхвърлено възражението за погасяване по давност на претенциите за лихви.Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове,както и да му присъди направените разноски по делото.Въззиваемият [фирма] – ответник по исковете – в писмения отговор на процесуалния си представител оспорва жалбатаи моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.Претендира разноски.Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество са неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:
Безспорно установено по делото е, че: 1) с влязло в сила решение от 12.09.2013 г. по т. д. № 2545/2011 г. на СГС, потвърдено с решение от 17.07.2015 г. по т. д. № 664/2015 г. на САС и определение № 805/26.10.2016 г. по т. д. № 435/2016 г. на ВКС, І т. о., на осн. чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗМГО е признато за установено, че за периода от м. август 2008 г. ответникът е нарушил правата на ищеца по национално регистрираната търговска марка с рег. № 68059 с предлагането в търговската мрежа на подправка с опаковка „D. – barbecue seasoning, подправка за барбекю“, правата на ищеца по национално регистрираната търговска марка с рег. № 68057 с предлагането в търговската мрежа на подправка с опаковка „D. – chicken seasoning“, и правата на ищеца по национално регистрираната търговска марка с рег. № 68058 с предлагането в търговската мрежа на подправка с опаковка „D. – seasoning for tasty food, универсална подправка“, като на осн. чл. 76, ал. 1, т. 2 ЗМГО ответникът е осъден да преустанови извършваните нарушения, а именно – да преустанови предлагането в търговската мрежа на продукти с описаните опаковки; 2) през исковия период /1.08.2008 г. – 13.12.2013 г./ ответникът е извършил продажби на всеки от трите продукта както следва: от подправка с опаковка „D. – seasoning for tasty food, универсална подправка“ – 72 988 бр. на стойност без ДДС от 48 383,56 лв., от подправка с опаковка „D. – chicken seasoning“ – 40 590 бр. на стойност без ДДС от 26 410,73 лв., от подправка с опаковка „D. – barbecue seasoning, подправка за барбекю“ – 31 185 бр. на стойност без ДДС от 20 600,26 лв. Основните възражения на ответника срещу исковите претенции са: 1) липса на вина, тъй като същият добросъвестно ползвал въпросните опаковки, а ищецът пък недобросъвестно регистрирал марките си, и 2) недоказаност на претендираните вреди и техният размер. Въззивният съд намира и двете възражения за неоснователни.
(1) Действително, обезщетението по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО има деликтен характер, като същото е дължимо при наличие на общите предпоставки за възникване на деликтна отговорност – деяние, противоправност, вреда, вина и причинна връзка.Същите имат специфично проявление при нарушения, свързани в права на индустриална собственост и в частност – правото на търговска марка.При подобни нарушения деянието винаги представлява използване на правото на марка в търговската дейност чрез формите по чл. 13 ЗМГО и чл. 73, ал. 2 ЗМГО, а противоправността е свързана с липсата на съгласие за това използване от притежателя на правото на марка или негов законен ползвател /лицензополучател/.Вината има две основни форми – умисъл и небрежност.Умисълът е психично отношение на дееца, изразяващо се в искане или допускане на настъпването на последиците от деянието, знаейки, че то нарушава чужди права.При нарушения на правото на марка умишлено действа това лице, което съзнателно използва правото на чужда марка в търговската си дейност чрез формите по чл. 13 ЗМГО и чл. 73, ал. 2 ЗМГО.Небрежността при гражданската отговорност /вкл. деликтната такава/ обаче не е психично отношение, а е неполагане на дължимата грижа, преценена през абстрактен мащаб – този на добрия стопанин или добрия търговец.При нарушения на правото на марка небрежно действа това лице, което използва правото на чужда марка в търговската си дейност чрез формите по чл. 13 ЗМГО и чл. 73, ал. 2 ЗМГО без да знае, че е чужда, но и при неполагане на дължимата грижа да се осведоми за наличието на противопоставими права на друго лице.Умисълът подлежи на доказване от този, който го твърди, но небрежността се предполага /чл. 45, ал. 2 ЗЗД, чл. 76 г ЗМГ0/, като за ангажирането на деликтната отговорност е без значение коя от двете форми на вина е налице.При презюмирана небрежност оневиняването е в тежест на извършителя на нарушението, който следва да докаже, че поради наличието на външна обективна причина /случайно събитие, непреодолима сила/ не е могъл да знае за наличието на чужди права върху съответната марка.Доколкото правото на национална търговска марка се придобива чрез регистрация в Държавния регистър на марките, воден от Патентното ведомство, и се огласява чрез публикация в официалния бюлетин на Патентното ведомство /чл. 38е, ал. 2 ЗМГ0/, то и информацията за наличието на такова право е общодостъпна.Ето защо небрежно би действал всеки фактически ползвател на марката, който не е извършил справка в общодостъпните бази данни.Няма да е налице небрежност ако въпреки наличието на регистрация, информацията за това не е станала общодостъпна /напр. поради неизпълнени от служители на ПВ задължения не е извършена публикация в бюлетина или не е отразено в базите данни или пък до тях няма достъп/.Други обективни събития, оневиняващи фактическия ползвател на марката за незнанието му за наличието на чужди противопоставими права, са немислими.През призмата на горните принципни положения неотносими към наличието или липсата на вина във формата на небрежност са всички изтъкнати в жалбата на ответника обстоятелства.Обстоятелството дали той е знаел, че с действията си нарушава чужди права, е от значение за наличието на умисъл.За липсата на небрежност обаче е необходимо да се установи и, че евентуалното му незнание не се дължи на неполагане на дължимата грижа.Твърденията в жалбата /дори и да са верни/ не водят до този извод.Наведените доводи, че ползвал дизайна на опаковките на „Д.“, който бил създаден от негова служителка и регистриран като промишлен дизайн през 2009 г., не водят до извод за обективна пречка да се информира за наличието на регистрираната през 2008 г. марка на ищеца.Твърдението, че ответникът фактически ползвал същия дизайн и преди регистрацията на марката на ищеца не го оневиняват за периода на ползване след тази регистрация, който именно е и исковият период.Същевременно, евентуалната недобросъвестността на притежателя на марката при нейното заявяване за регистрация е относима към законността на регистрацията на марката, а не до гражданскоправните последици след тази регистрация, които именно са предмет на настоящото исково производство, част от които са и вземанията за обезщетение при установено нарушение на регистрираната марка.Самото нарушение пък е установено с влязло в сила съдебно решение по чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗМГО, правилността на което не подлежи на преразглеждане в настоящото исково производство, а последиците му следва да се зачетат.Ето защо презумпцията на вина по чл. 76 г, изр. 2 ЗМГО не е опровергана.
(2) Неоснователно е и възражението за недоказаност на претендираните имуществени вреди и техният размер.Ищецът претендира вреди във формата на пропуснати ползи от нереализирани лицензионни възнаграждения.Р. на подобни вреди е безспорно призната в съдебната практика вж. решение № 22/10.05.2012 г. по т. д. № 1157/2010 г. и решение № 253/12.04.2017 г. по т. д. № 2923/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., в която е прието, че вредите от нарушаване на правото на марка са трудни за остойностяване с познатите механизми на непозволеното увреждане, поради което когато е трудно да се определи размерът на понесената действителна вреда, размерът на обезщетението може да се определи като еднократна сума, съответстваща най-малко на размера на лицензионните възнаграждения, които биха били дължими, ако нарушителят беше поискал разрешение от притежателя за ползване на марката.В тази връзка – всички изложени от ответника доводи за неприложимостта на този начин за определяне на процесните вреди са неоснователни.За установяване на размера на нереализираните лицензионни възнаграждения е прието заключение от 23.06.2017 г. на съдебно-оценителна експертиза, която няма основание да не бъде кредитирана. Същата е определила посочените възнаграждения въз основа на реализираните бройки артикули от процесните стоки на ответника, установени с неоспореното заключение на ССЕ, и прилагайки средния пазарен размер на лицензионни възнаграждения, обичайно прилаган в търговската практика. Заключението е надлежно обосновано, като аргументацията на вещото лице е и допълнена при изслушването му в съдебното заседание на 4.07.2017 г.Независимо от оспорването на заключението от ответника правилно първоинстанционния съд не е допуснал повторна тройна експертиза,като аргументите за това въззивният съд е изложил подробно в определенията си от 10.01.2018 г. 14.03.2018 г., постановени по реда на чл. 267 ГПК.При определяне на размера на обезщетение по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО меродавно не е само заключение на вещо лице, но са приложими и специфичните правила на чл. 76а, ал. 3 и чл. 76б ЗМГО, даващи право на съда на определена преценка по справедливост.Същевременно, следва да бъде отчитано и пеналните и превантивни функции на това обезщетение – същото трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото /чл. 76а, ал. 3 ЗМГ0/.Ето защо съдът не е стриктно обвързан от заключението на съдебната експертиза, а го преценява през призмата на всички установени по делото обстоятелства с оглед специфичните функции на това обезщетение.В конкретния случай така определените от СГС размери на обезщетенията за трите марки съответстват на законовите изисквания. Ето защо исковете са основателни до уважените от СГС размери.Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите от ищеца разноски за въззивното производство в размер на 691,75 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ от 31.01.2018 г. и банково извлечение от 15.02.2018 г.Така мотивиран Софийският апелативен съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 5.10.2017 г. по търг. дело № 8248/2013 г. на Софийския градски съд, VІ-6 състав, в обжалваната част.ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК –[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], офис 2, да заплати на [фирма] с ЕИК –[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], район „Б.“, [улица], на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 500 лв. – разноски за исковото производство пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.