Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на "АМБИ-АБ" ООД, ЕИК 160079398 със седалище и адрес на управление: гр. Карлово, ул. "Индустриална" № 32-34, ПИ 36498.505.3015, подадена чрез процесуалния му представител адв. П. Костов, против решение № 560/28.02.2020 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 1343/2019 г., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт /РА/ № Р-16001618003759-091-001/11.01.2019 г., поправен с РА за поправка № П-16001619015569-003-001/24.01.2019 г., издадени от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, в потвърдената част от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/– Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 190/29.03.2019 г., и в полза на ответника са присъдени разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 149. 22 лв.

В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на същото и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА, както и да се присъдят на касатора сторените разноски съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.

Ответникът по касационната жалба –директор на Дирекция ОДОП – Пловдив при ЦУ на НАП – оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Панова по съображения, изложени в писмена защита, и иска от съда да остави в сила оспореното първоинстанционно решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 3 149. 22 лв.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил поправеният РА № Р-16001618003759-091-001/11.01.2019 г., с който на ревизираното дружество са установени задължения за ДДС и лихви за данъчните периоди м. септември 2017 г., м. декември 2017 г., м. януари 2018 г., м. май 2018 г. в резултат на отказано право на приспадане на ДДС в общ размер 79 227. 06 лв. по фактури, издадени от "Грейт Ривър Асест" ЕООД, "Макс Груп Плюс" ЕООД, "Адвенчърс Мууд" ЕООД, "Мики Дизайн" ЕООД, с предмет строителни материали, както и по две фактури, издадени от "Адвенчърс Мууд" ЕООД, и по три фактури, издадени от "Мики Дизайн" ЕООД, с предмет работно облекло на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 70, ал. 5 ЗДДС.

За да отхвърли жалбата против РА, Пловдивският административен съд е приел следното: Оспорването е допустимо. Актът е издаден от компетентни органи в предвидената за това форма. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел за правилни изводите на приходната администрация, че не е доказано извършването на доставките от издателите на фактурите, тъй като последните не притежават кадрови и материален ресурс, не разполагат със складове за строителни материали, не се доказва по делото осъществяването на транспорта. Голяма част от фактурите не са отразени в дневниците за продажби на доставчиците. Приемо-предавателните протоколи са дискредитирани от отсъствието на информационна следа за притежаването на стоките от доставчиците, наличието на склад и работници при тях. Последващата реализация на получените стоки е изследвана от вещото лице в някаква степен, но не са представени документи, доказващи влагане на стоките в дейността на дружеството, и връзката между данни при доставчиците и при жалбоподателя.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Пловдивския административен съд като валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Правилно първостепенният съд е приел, че оспорването е допустимо, че ревизионното производство е възложено от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК със заповеди на директора на ТД на НАП, приложени по делото, че РА е издаден от компетентни орган по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК в действащата към момента на издаването му редакция.

По материалната законосъобразност на оспореното съдебно решение:

В ревизионния доклад и в РА са изложени мотиви за липса на доставки по процесните фактури, възприети и от първостепенния съд, а именно – непредставянето на доказателства от доставчиците, неназначени работници по трудови договори /назначен един на длъжност брокер на недвижими имоти при единия от тях/, липсата на складове и възможност за осъществяването на транспорт, който според дадените обяснения от ревизираното лице е осъществен от доставчиците, невключване на фактурите в дневниците за покупките /само 4 от фактурите, издадени от "Мики Дизайн" ЕООД през м. декември 2017 г. са включени в дневника му за продажбите/, неподаване на ГДД по ЗКПО, неотчетени обороти от ФУ, от които са издадени приложените към фактурите фискални бонове, дерегистрация на доставчиците по инициатива на органите по приходите, задължения в големи размери към бюджета и пр. Тъй като издателите на РА поддържат тезата за липса на доставки, обстоятелството относно последващата реализация на стоките, описани във фактурите, не е изследвано и коментирано в хода на ревизионното производство.

В жалбата си срещу РА по административен ред жалбоподателят твърди, че при посещение на място органите, извършили ревизията, са констатирали, че строителните материали са вложени в производственото хале на "АМБИ-АБ" ООД. Освен това, ако са имали съмнения, е следвало да назначат СТЕ, която да установи посоченото обстоятелство. Следва да се посочи, че в административната преписка липсва протокол за проверка на местата, където "АМБИ-АБ" ООД осъществява производствената си дейност – фабрики за дърворезно производство в гр. Карлово, с. Тъжа и с. Дуванли. Такъв не фигурира в описа на приложенията към РА и не е коментиран нито в РД, нито в РА. Такъв протокол, съдържащ твърдените от жалбоподателя констатации, не е представен и от него самия.

Във връзка с този довод на жалбоподателя от мотивите на решението на решаващия орган става ясно, че извършването на ремонти от страна на дружеството не се оспорва, т. е. и влагането на строителни материали от вида на описаните във фактурите, но се оспорва получаването им по доставки, за които са издадени фактурите.

В жалбата си до съда жалбоподателят е поискал назначаване на съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпроса вложени ли са строителни материали като описаните във фактурите в извършени ремонти на производствените му помещения. В първото по делото открито съдебно заседание се е отказал от това доказателствено искане, тъй като процесуалният представител на ответника е изразил същото становище.

Нормите от ЗДДС, регламентиращи предпоставките, при наличието на които следва да се признае правото на приспадане са, освен тази на чл. 71, и тези на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1, точно транспониращи разпоредбата на чл. 168, б. "а" от Директива 2006/112/ЕС. Според тях данъчният кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка, когато тези стоки или услуги се използват за целите на извършваните от него облагаеми доставки. В тази връзка в мотивите на решението на СЕС по дело С-285/11, "Боник" /т. 31 и т. 32 е прието, че за да се признае правото на приспадане, е необходимо съдът в съответствие с правилата на доказване, установени в националното законодателство, да провери дали доставките на стоки /услуги/ са реално осъществени и дали тези стоки са използвани от получателя за извършваните от него облагаеми сделки /във връзка с дейността му/. Упражняването на правото на приспадане обаче не включва данъка, който се дължи само защото е вписан във фактура, а се ограничава до действително дължимите данъци, тези, отговарящи на облагаема сделка /т. 13 и т. 17 от решение на СЕО по дело С-342/87 "Genius Holdig"/, т. е. само фактурата не е достатъчна като доказателство за осъществяването на доставката.

Тъй като в специалния закон /ЗДДС/ няма регламентиран списък на доказателства, чрез които претендиращият правото на приспадане да докаже изпълнението на конкретната облагаема доставка, за която е издадена фактурата, както е посочено и в решението на СЕС по делото "Боник", а и в други, преценката си съдът следва да направи съобразявайки правилата за доказване, регламентирани в националното законодателство като цяло. Именно поради това при доставките на стоки като процесните /различни видове и количества строителни материали и различни видове и количества работни облекла/, в практиката си Върховният административен съд приема, че предаването на същите следва да бъде доказано с двустранно подписан между доставчика и получателя документ, удостоверяващ предаването и приемането на конкретно индивидуализирани като вид и количество стоки, съответстващи на предмета на фактурата.

Неоснователен е доводът на касатора, че счетоводните записвания в счетоводството му са достатъчно доказателство за това съгласно чл. 182 ГПК. Според чл. 182 ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Приетата по делото ССЕ не установява аналитично заприходяване на строителните материали и изписването им с цел влагане в ремонт на конкретен производствен обект. Същото се отнася и до работното облекло. Според експертното заключение фактурите с предмет строителни материали са осчетоводени първо по дебита на сметка 601 "Разходи за материали"/кредит сметка 401 "Доставчици" с данъчната им основа и след това по дебита на сметка 613 "Разходи за придобиване на ДМА"/кредит сметка 601 "Разходи за материали", т. е. като стойности. Фактурите за работно облекло са осчетоводени също стойностно първо по дебита на сметка 302 "Материали"/кредит сметка 501 "Каса" с данъчната им основа, а след това по дебита на сметка 601 "Разходи за материали"/кредит сметка 302 "Материали".

С оглед изложеното правилен е изводът на административния съд, че получаването на стоките /строителни материали/ по 13-те фактури, издадени от "Макс Груп Плюс" ЕООД, не е доказано.

Към фактурите, издадени от останалите доставчици, са приложени приемо-предавателни протоколи, по отношение на които правилно съдът е приел, че не доказват предаване и получаване на стоките /строителни материали и работно облекло/, но не по изложените от него мотиви. Макар да са озаглавени "протоколи", тези документи външно като форма изглеждат точно като фактурите и преповтарят съдържанието на фактурите дословно, без да удостоверяват предаване и приемане на стоки. В тях, както и във фактурите, има подпис на "съставител" на документа, но не и на предаващ, при това без посочени имена, което възпрепятства оспорването на автентичността им. Посочено е място на сделката София, което би могло да бъде мястото на съставянето им, тъй като според обясненията на жалбоподателя, стоките не са му предадени в София, а там, където осъществява дейността си /гр. Карлово, с. Дуванли, с. Тъжа/.

Влагането на строителни материали от вида на описаните във фактурите в ремонт на производствени постройки, което би могло да се установи чрез СТЕ, не означава задължително липсата на спор относно реалното осъществяване на доставките и наличието на спор само относно това от кого са доставени, както твърди жалбоподателят. Дори чисто времевата връзка между придобиването на такива материали и извършването на конкретните ремонти е невъзможно да се установи от счетоводните записвания. Поради това е неоснователен наведеният в касационната жалба довод за това, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, обсъждайки въпроса за това доказано ли е доставянето на стоките.

Що се отнася до работното облекло, както беше посочено по-горе, не е доказано от жалбоподателя получаването му, а представеният списък на работници е без дата, а установяването на декларирано, но неизпълнено задължение за внасяне на ДДС за данъчния период м. януари 2018 г. не прави акта незаконосъобразен в тази част.

По изложените съображения решението на Пловдивския административен съд следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран така, Върховният административен съд, първо отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 560/28.02.2020 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 1343/2019 г.

ОСЪЖДА "АМБИ-АБ" ООД, ЕИК 160079398 със седалище и адрес на управление: гр. Карлово, ул. "Индустриална" № 32-34, ПИ 36498.505.3015 да заплати на Национална агенция за приходите – София, Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Пловдив разноски за касационната инстанция в размер на 3 149. 22 лв. /три хиляди и сто и четиридесет и девет лева и двадесет и две стотинки/.

Решението не подлежи на обжалване.