Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Антим Агро" ЕООД, ЕИК[ЕИК], гр. София, представлявано от П. Х. - управител, чрез адв. И. Ю. против Решение № 1933/24.03.2021 г., постановено по адм. д. № 8469/2020 г. по описа на АССГ, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22222519006139-091 -001/05.05.2020 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 1132/21.07.2020 г. на директора на дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП гр. София, с който са установени задължения в общ размер на 45 393, 05 лв., от които по ЗДДС за данъчен период м. 11. 2018 г. в размер на 39 779, 30 лв. и лихви за забава 5 613, 75 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че неправилно съдът е приел тезата на ревизиращия орган за липса на предпоставки на право на ползване на данъчен кредит по фактури издадени от процесните доставчици. Иска се отмяна на съдебното решение и отмяна на издадения РА. Претендира разноски за двете инстанции.

Ответникът - директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - София при ЦУ на НАП, чрез процесуалният си представител оспорва жалбата, като я счита за неоснователна. Моли съда да остави в сила първоинстанционното решение и претендира разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на "Антим Агро" ЕООД против РА № Р-22222519006139-091 -001/05.05.2020 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 1132/21.07.2020 г. на директора на дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП гр. София. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и в съответствие с материалния закон.

От фактическа страна решаващият състав е установил, че ДДС за данъчен период месец м. 11. 2018 г. по фактури на "ЕКО БИТ 2000" ЕООД, "А И М Е-ТРЕЙД" ЕООД и "ИНТЕРНЕШЪНЪЛ БИЗНЕС ДИВЕЛЪПМЪНТ 2017" ЕООД не е бил признат на РЛ поради липса на достатъчно данни за реалност на извършените фактурирани доставки. В хода на ревизията е установено, че от РЛ са представени процесните фактури, но при поискване на представяне на документи и информация от доставчиците, касаещи издадените фактури такива не са представени. След извършване на проверка в масивите на НАП се установило, че доставчиците нямат декларирани в дневниците си за продажба и в СД по ЗДДС издадените към получателя фактури, а дружествата "А И М Е-ТРЕЙД" ЕООД и "ЕКО БИТ 2000" ЕООД дори заявяват, чрез техните управители, че нямат търговски отношения с получателя "Антим Агро" ЕООД. От страна на ревизираното дружество са представени копия от издадените към него фактури, придружени със складова разписка към всяка фактура, както и фискални бонове за разплащане в брой, издадени от фискални устройства, регистрирани за други обекти и населено място, различно от посоченото във фактурите и складовите разписки. които обаче не са регистрирани на дружествата издатели на процесните фактури.

Съдът, въз основа на приложените по делото писмени доказателства е достигнал до извод, че ДДС по издадените фактури е начислен неправомерно т. е., че не са налице предпоставките за приспадане право на ДК. Посочил е, че неправомерно начислен данък е този при който начисляването е извършено в разрез с императивно законови разпоредби, в конкретния случай в нарушение на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС поради липса на безспорно доказване реалността на фактурираните доставки. Съдът е посочил, че не се доказва доставчиците да са притежавали в собственост процесните строителни материали към м. 11. 2018 г., когато са издадени фактурите. От дружествата - доставчици са дадени обяснения, обосноваващи липса на търговски взаимоотношения с дружеството-жалбоподател, респ. отричат издаването на процесните фактури. Излагат се доводи, че по отношение на процесните фактурирани услуги са представени като доказателства фактури и договори, които следва да бъдат преценявани с оглед всички останали доказателства, относими към спорните доставки. Ревизираното дружество не е ангажирало доказателства, въпреки предоставената му възможност от съда, с които да опровергае констатациите на РА.

Решението е правилно.

В касационната жалба касаторът излага доводи и възражения по отношение на доказателствената тежест. Оплакванията се свеждат до навеждане на доводи, че административният орган не е провел никакво доказване пред съда относно съществуването на фактическите основания, посочени в РА, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Посочено е в касационната жалба, че по делото от страна на ответната страна – приходните органи, чиято е доказателствената тежест, не е предприета никаква доказателствена активност. Така изложените възражения от касатора са неоснователни. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, приложимо и в административното производство според чл. 144 АПК доказателствената тежест е на ревизираното лице, което претендира признаване на правото на приспадане /виж в същия смисъл и т. 37 от решението на СЕС от 18.07.2013 г. по дело С-78/12 "Евита-К"/. Реалността на доставките е основно изискване за възникване и упражняване на право на данъчен кредит, съгласно чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че по силата на правилото на чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест е на оспорващия, който следва по несъмнен начин да установи, че издадените му от доставчиците фактури обективират действителни стопански операции. С оглед на това ревизираното лице трябва да притежава и всички необходими документи за получаване на заявените стоки или извършени услуги, след като именно от реалността на тези сделки черпи права за претендираното право на приспадане на данъчен кредит.

Безспорно касаторът е представил издадени му от доставчиците "ЕКО БИТ 2000" ЕООД, "А И М Е-ТРЕЙД" ЕООД и "ИНТЕРНЕШЪНЪЛ БИЗНЕС ДИВЕЛЪПМЪНТ 2017" ЕООД фактури и складови разписки, като и договори с последния доставчик, но липсват доказателства за реалност на фактурираните доставки - липсват издадени и подписани между страните двустранни приемо-предавателни протоколи или друг вид документ удостоверяващ получаването на доставките. Липсват представени и съпътстващи получаването на стоката документи като напр. пътни листи, товарни разписки и др.

За да е налице право на приспадане на данъчен кредит за получателя по доставката, следва да са изпълнени условията на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС, както и да не са налични ограниченията визирани в чл. 70 от ЗДДС. Наличието само на данъчен документ, издаден по реда ЗДДС със съответните реквизити, не е достатъчно за възникване право на ДК, а е необходимо като задължително условие и наличие на реално осъществена облагаема доставка. В конкретния случай такива липсват по отношение посочените по-горе доставчици. Както правилно е отбелязал първоинстанционния съд нито един от доставчиците не е потвърдил извършените доставки към ревизираното лице или поради ненамирането им на посочения във фактурите адрес. При първата група от доставчици липсват ангажирани доказателства за реалност на извършените фактурирани доставки, тъй като не се установява тези дружества да са притежавали респек. закупили строителни материали, които в последствие да реализират към РЛ. Липсват доказателства за извършен транспорт на фактурираните стоки до обекти на жалбоподателя и доказателства за прехвърляне на стоките. Липсват и доказателства за извършено разплащане между РЛ и посочените по-горе доставчици.

Що се касае до доставчика "ИНТЕРНЕШЪНЪЛ БИЗНЕС ДИВЕЛЪПМЪНТ 2017" ЕООД не се доказва договорените специфични услуги да са извършени. Правилно първоинстанционния съд е посочил, че липсват доказателства за мястото на извършване на услугата, ценообразуването на същата, не са представени изготвени Програма и Препоръки, съгласно договореното, доставчикът не разполага с специалисти за извършване на такава специфична услуга, нито е представил доказателства, че е наел такива.

В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. Съобразно направеното тълкуване на нормите на Директива 2006/112/ЕО от СЕС преценката за наличие на условията за признаване на правото на данъчен кредит (реално ли са осъществени доставките и използван ли е техния предмет в извършваната от лицето дейност) се осъществява от националната юрисдикция съобразно правилата за доказване по националното право и въз основа на съвкупна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото (аргумент от т. 31 и т. 32 от решение на СЕС по дело № 285/11). Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане следва да установи реалното осъществяване на доставките.

Като е достигнал до извод за законосъобразност на оспорения РА, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 891, 79 лв., определено на основание чл. 8, ал. 1, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1933/24.03.2021 г., постановено по адм. д. № 8469/2020 г. по описа на АССГ.

ОСЪЖДА "Антим Агро" ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от П. Х. да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при Централно управление на Националната агенция за приходите — София сумата от 1 891, 79 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно.