Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], Ф., Д. срещу решение № 508/16.03.15 г., постановено по т. д. № 3677/14 г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 626/25.04.14 г. по т. д. № 3298/12 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на исковете на касатора против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] с правно основание чл. 76, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМГО и искането по чл. 76, ал. 2, т. 3 ЗМГО.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] оспорват касационната жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл. 76, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМГО за установяване и за преустановяване на нарушение на правата на ищеца – настоящ касатор върху търговски марки и за разгласяване на съдебното решение съгласно чл. 76, ал. 2, т. 3 ЗМГО, като ползването на марките по твърдения на ищеца се изразявало "чрез регистрираните от ответниците наименования, в които е включена словната част "Г. ". Безспорно е установено по спора, че ищецът се позовава на притежание на четири търговски марки: С. № 224782, С. № 224709 и С. № 3483302, регистрирани пред Ведомството за хармонизация на вътрешния пазар със закрила от 01.01.07 г. и IR № 905297, регистрирана по Мадридската спогодба със закрила от 28.04.06 г., като във всички тези марки основен елемент е знакът "GEA". Разпространяването на стоки с тези марки е започнало на територията на Република България през 2007 г. и същите са известни на българския потребител за машини, климатици и части за тях. Ответниците са регистрирани съответно през 1998 г. - за едноличния търговец и през 2005 г. – за търговското дружество и имат за основен предмет на дейност "строителство". По изложените доводи във въззивната жалба апелативният съд е счел, че използването на знака "Г. " във фирмените наименования на ответниците само по себе си не представлява нарушение по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗМГО, доколкото не е доказано използване на знака във връзка със стоки и услуги, идентични или сходни със стоките и услугите, за които са регистрирани марките, както и не са изложени и фактически основания, от които да се направи извод за несправедливо облагодетелстване чрез използване на фирмените наименования или засягане на отличителната функция на марката и гарантирането на потребителите на действителния произход на стоките и услугите. Въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗМГО и чл. 6 от Първа Директива на Съвета № 89/104, а именно, че не е доказана употребата като фирмено наименование на знак, идентичен на марката, чрез използване във връзка с предлагане на стоки, идентични на тези, за които марката е регистрирана, или като се извършва по начин, който засяга или може да засегне функциите на марката.

По въведените основания за допуснати нарушения на процесуалните правила от първата инстанция съставът на апелативния съд е приел, че определението, с което не е допуснато съвместно разглеждане на установителни искове за наличието на сходство между фирмите на ответниците и процесните марки и на сходство между фирмите на ответниците и по-рано регистрираната фирма на ищеца, е законосъобразно. Изложени са съображения, че установяването на сходство между фирми и марка и между фирми и фирма, от една страна е предпоставка за основателност на предявените главни искове, а от друга – е за факт, поради което по силата на чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 7, ал. 4 ТЗ и чл. 76, ал. 1 ЗМГО, тези искове са недопустими. Прието е, че исковете нямат характер на инцидентни по смисъла на чл. 212 ГПК, а същите са заявени с допълнителната искова молба, в който случай отказът на първоинстанционния съд да ги приеме за съвместно разглеждане не подлежи на инстанционен контрол. Заявените обстоятелства по тези искове не са обуславящи за исковете за нарушение, като ищецът не би могъл да се позовава на чл. 7, ал. 4 и ал. 5 ТЗ, тъй като тези разпоредби са приети след 2011 г., докато фирмените наименования на ответниците са регистрирани по-рано.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е да се предяви с допълнителна искова молба иск по реда на чл. 7, ал. 4 ТЗ за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма и иск по реда на чл. 7, ал. 5 ТЗ за установяване на наличие на идентичност или сходство на фирма със защитена марка?; 2. При наличие на сходство между защитени марки и регистрирани фирмени наименования, по кой ред лицето, което твърди, че са нарушени правата върху притежаваните марки посредством използваните фирмени наименования, може да осъществи правата си – реда на ЗМГО или реда на ТЗ при съобразяването, че фирменото наименование може да се ползва и като марка за стока и услуга извън предвиденото в закона негово предназначение?; 3. Приложима ли е нормата на чл. 7, ал. 4 и чл. 7, ал. 5 ТЗ по отношение на фирмени наименования, регистрирани преди изменението на закона в сила от 03.05.11 г. и съществуващи като вписани обстоятелства и към настоящия момент?; 4. При сравнение между защитена марка и фирмено наименование на едноличен търговец, което по силата на закона включва като свой елемент имената на физическите лица, как трябва да се извършва сравнението – като се има предвид или без да се има предвид името на физическото лице?; 5. Следва ли да се счита, че в хипотеза, когато едноличен търговец използва фирменото си наименование без да посочва имената си като елемент на това фирмено наименование, същият използва фирменото си наименование като марка?; 6. При провеждане на иск по чл. 76 ЗМГО, или иск по реда на чл. 7, ал. 4 ТЗ или чл. 7, ал. 5 ТЗ, при сравнение между защитена марка и регистрирано фирмено наименование, необходимо ли е като предпоставка за уважаване на иска да се докаже наличието на сходство в степен достатъчна за въвеждане в заблуждение на потребителя?; 7. Имайки предвид, че фирмата е наименование, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва – чл. 7, ал. 1 ТЗ, допустимо ли е иск по чл. 7, ал. 4 ТЗ или чл. 7, ал. 5 ТЗ да бъде предявен от лице с регистрирано фирмено наименование в чужда юрисдикция?

Първият от поставените въпроси е от значение за произнасянето на апелативния съд, доколкото предявените с допълнителната искова молба искове не са били приети за съвместно разглеждане и във въззивната жалба са били направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила. Въпросът е по прилагането на процесуалната разпоредба на чл. 372, ал. 2 ГПК, по който е налице практика на ВКС. В определение № 362/30.04.10 г. по ч. т. д. № 156/10 г. на І т. о. на ВКС по въпросите за обхвата на допълнителната искова молба и за приложението на чл. 214 ГПК преди провеждането на първо по делото заседание, е прието че предприетото изменение на иска с допълнителната искова молба по чл. 372, ал. 2, изр. 2 ГПК следва да отговаря на изискванията на чл. 214 ГПК, като отклонението от общото правило се изразява единствено в срока, до който същото може да бъде заявено – в срока за допълнителна искова молба. Поясненията и допълненията на първоначалната искова молба по чл. 372, ал. 2, изр. 1 ГПК могат да се изразяват в уточнения на факти и обстоятелства и са допустими, доколкото не представляват изменение на основанието на предявения иск. При отхвърляне на искането за изменение на иска по чл. 214 ГПК, съдът дължи произнасяне по първоначално предявената претенция. Също в определение № 932/15.12.10 г. по ч. т. д. № 741/10 г. на І т. о. на ВКС, при разрешаване на въпрос относно правомощията на съда за служебна проверка на допустимостта на иска, съставът е приел, че първоинстанционният съд разполага с правомощието да се произнесе по допустимостта на предявения иск и в производството по търговски спорове преди да са разменени съдебните книжа – искова молба, отговор, допълнителна искова молба, ако недопустимостта на иска се изразява в липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка или в наличието на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, които не биха могли да се въведат или съответно отстранят, чрез поясняване или допълване на първоначалната исковата молба или чрез изменение на предявения иск по чл. 372, ал. 2 ГПК в допълнителна искова молба и не са налице общите правила за изменение на иска по чл. 214 и чл. 228 ГПК.

В този смисъл в практиката на ВКС е дадено тълкуване на правата на ищеца, които могат да се упражнят с допълнителна искова молба и се изразяват в поясняване и допълване на първоначалната искова молба; за изменението на предявения иск, както и относно предявяване на искове за произнасяне от съда със самото решение относно съществуването или несъществуването на едно оспорено в отговора правоотношение, от което зависи изходът на делото. Съобразно с процесуалните правила и практиката на ВКС новопредявени искове (извън инцидентния установителен иск по чл. 212 ГПК) не подлежат на разглеждане в общо производство с първоначалния иск. Съдът разполага с правомощието по чл. 213 ГПК служебно да съедини дела, които имат връзка помежду си, но отказът му не подлежи на инстанционен контрол.

В този смисъл по първия поставен въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС и не са налага тълкуване на правна норма, което да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за определяне на реда на защита в посочената хипотеза не е обсъждан от въззивния съд и не е включен в предмета на делото. Отговорът на същия би представлявал указания относно осъществяване на правата на касатора, с каквито правомощия по реда на чл. 288 ГПК ВКС не разполага.

Трети, пети, шести и седми въпроси биха били относими при разглеждане на искове по чл. 7, ал. 4 и чл. 7, ал. 5 ТЗ, поради което същите не са от значение за спора и следователно не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същите съображения са относими и към четвъртия въпрос доколкото се коментира начинът на сравнение между наименованието на търговеца и марката, но условието, което поставя касаторът - "като се има предвид или без да се има предвид името на физическото лице", не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, тъй като аргументация в посочения смисъл не е направена.

По тези съображения касационното обжалване не се допуска.

На основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника [фирма] разноски за касационното производство съгласно фактура и платежно нареждане от 19.06.15 г. в размер на 1200 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 508/16.03.15 г., постановено по т. д. № 3677/14 г. от Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма], Ф., Д., "П. М. Щрасе" № 12, съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. Д. Банкова – Г. да заплати на [фирма], [населено място], ж. к. "лазур", [улица], ет. 6, ап. 17 сумата от 1200 лв. (Хиляда и двеста лв.) – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.