Решение № 2355 от 1.11.2017 г. на САС по т. д. № 2857/2016 г.
Решение
№ 2355
гр. София, 11.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВО ДИМИТРОВЧЛЕНОВЕ: Д. Д.Н. М.
при участието на секретаря П. Х., като разгледа докладваното от съдията Д. т. д. № 2857 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството срещу първоинстанционно решение № 214 от 15.01.2016 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 с-в по т. д. № 512 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявен от въззивника иск с правно основание чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО за осъждане на ответника да му заплати разходите, свързани със съхранението на стоките, предмет на установеното по делото нарушение на правото на ищеца на търговска марка от страна на ответника, със законните последици.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от въззивника иск да бъде уважен в цялост, със законните последици.
Ответникът по жалбата не взема становище по същата.Във въззивното производство е прието писмено доказателство – удостоверение от МФ, Агенция „Митници“, Митница „Столична“ рег. № 9900-001/04.02.2013 г.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, намира следното:
Жалбата, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
В обжалваната му част първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав и в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда е валидно и допустимо в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО в неговата част, с която се претендират разходи, свързани със съхранението на стоките, предмет на нарушението за периода от задържането им до предявяването на исковата молба и в размер, установен по делото с приетото във въззивната инстанция удостоверение от митническите органи.
Това е така по следните съображения:
В първоначалната си искова молба ищецът е заявил, като размер на претенцията по отхвърления иск – предмет на въззивната жалба, този от 156 лв. за периода от датата на задържане на стоките (посочена в исковата молба като 30.12.2012 г., впоследствие установена в производството с представената и неоспорена Разписка за задържането на стоките № 0006518 на л. 187 от първоинстанционното дело, като 05.01.2013 г.) до датата на предявяването на иска – 01.02.2013 г., ведно със законната лихва върху същата сума до окончателното изплащане на сумата, както и в размер на 77.91 лв. на ден за период след предявяването на иска - 01.02.2013 г., заедно със законните лихви до окончателното изплащане на сумите. С молба – уточнение на л. 180 от първоинстанционното дело ищецът е изменил иска си в тази му част, като е заявил нов петитум – за осъждането на ответника да заплати разходите, свързани със съхранението на стоките – предмет на нарушението. Същата молба е пояснена в открито съдебно заседание на 10.12.2014 г., в което процесуалният представител на ищеца е заявил, че тъй като не се знае какъв е размерът на процесните разходи, то и моли съдът да не ги упоменава в диспозитива си, тъй като не е ясен периода, за който ще бъдат правени тези разходи, поради което и ищецът не може конкретно да ги посочи. Поискано е изменение на петитума на иска в смисъл, че не се претендира конкретен размер на разходите и така направеното от ищеца изменение на искането му е допуснато от съда в същото открито заседание.
След отхвърлянето на претенцията по чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО от първоинстанционния съд по начина, по който същата е поддържана от ищеца след посоченото изменение – бланково и без конкретен размер, пред въззивния съд претенцията е отново изменена, като е представено описаното по-горе удостоверение от митническите власти и претенцията е заявена, като такава в размер на 1890 лв. за периода от датата на задържане на стоките до датата на предявяването на иска – 01.02.2013 г., както и в размер на 78.75 лв. на ден за период след предявяването на иска – считано от 02.02.2013 г. до датата на напускането на задържаните стоки на митническия склад.
Така направеното изменение въззивният съд намира за допустимо и пред въззивната инстанция, доколкото същото съставлява отстраняване на нередовност на исковата молба в частта й по тази претенция, неправилно допусната като изменение, разгледана и отхвърлена от първоинстанционния съд бланково – без посочени размер и период на претенцията, и каквото изменение съобразно задължителната за съдилищата тълкувателна практика на касационната инстанция, е допустимо и пред въззивния съд.
Макар и безспорно установена по размер от представеното и прието във въззивната инстанция удостоверение, изходящо от митническите органи, така предявена и разгледана, претенцията в тази й част е неоснователна.Ищецът не само не установява, но и не твърди, че е заплатил претендираната, като разходи за съхранение на стоките за периода от задържането им до завеждането на иска сума в размер на 1890 лв. Напротив – още в исковата си молба и в цялото първоинстанционно производство, както и във въззивната си жалба ищецът твърди само и единствено, че дължи заплащането на същата сума на митническите органи, при предаване на стоките за унищожаване.Във въззивната си жалба ищецът конкретизира, че дължи същите разходи на митническите органи на основание чл. 5, ал. 4 от Наредбата за граничните мерки за защита на права върху интелектуална собственост, приложима по силата на Регламент (ЕО) № 1383/2003 от 22.07.2003 г. (отм.), като настоява, че трайната съдебна практика приемала, че самият факт, че стоките са били задържани по реда на същата наредба и са били съхранявани от митническите органи, е породил за ищеца задължение за плащане на такса, следователно е налице намаляване на неговото имущество вследствие извършеното от ответника нарушение, което е основание за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО.Претендираната от ищеца трайна съдебна практика в изложената насока не е налице. Практика на касационната инстанция по този въпрос не е налице, а установената от въззивния състав практика на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд по същия въпрос е разнопосочна.Една част от съставите приемат, че за да е основателен иск, като предявения, ищецът освен да конкретизира и установи (докаже) по делото твърденията си в частта им относно размера на претендираните разходи за съхранение на стоките – условия, които са изпълнени от ищеца и по настоящото дело, но също така следва да установи и реалното заплащане на претендираните суми, като задължително условие, за да получи търсената от него с поставянето в ход на исковия процес, чрез предявяването на конкретно предявеният иск, който е осъдителен и следователно – императивно законоустановен в защита само на изискуеми парични притезания.Друга част от съставите приемат, че търсената с конкретно предявения иск защита е особена, предмет е на специална регламентация в специален закон, поради което и в отлика от общите правила за деликтната отговорност, на ищеца следва да бъдат присъдени претендираните разходи за съхранение на стоките и без същият да е длъжен да установи реалното им заплащане. Аргументи са налице в полза и на двете становища, в полза на първото – базирани на общите постулати на деликтното право, постановяващи репариране на установени по делото да се действително претърпени вреди, в полза на второто – особения вид на защитаваните специфични обществени отношения, сочещи на необходимост от засилена защита на правата на маркопритежателя.От изложените две становища настоящият въззивен състав намира за правилно първото.От юридическа гледна точка такъв извод се налага от общовалидното в обезщетяването на вреди (и с категоричност общоприложимо при обезщетяването на вреди от непозволено увреждане) правило, че се репарират установените по делото да са действително претърпени вреди.Претендираната от ищеца неизбежност за плащането на дължащата се на митническите органи такса за съхранение на стоките при получаването им от страна на ищеца за унищожаване, всъщност въобще не е такава – ищецът ще следва да плати и може и да плати, не само когато, но и ако въобще му бъдат предадени стоките за унищожаване. Дали и кога такъв момент ще настъпи по делото не се установява и не е и установимо, след приключване на производството по същество и във въззивната инстанция, а претенцията на ищеца за осъждането на ответника, макар и да е установено нарушението му, но да заплати на ищеца претендирани разходи за съхранение на стоките, които не са заплатени и може и никога да не бъдат заплатени от ищеца (показателно в изложената насока е обстоятелството, че по настоящото производство, макар и първоинстанционното решение не е обжалвано в частта му, постановяваща унищожаването на стоките, но няма данни за получаването им от ищеца за унищожаване, респ. – за плащането от негова страна на каквито и да било такси), настоящият въззивен състав намира за неоснователна.Не е аргумент за противното и специалната нормативна уредба на защитата на правата на ищеца, като маркопритежател, изтъквана от частта от съдебните състави, приемащи обратното на възприетото от настоящия състав, доколкото нито в Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, за прилагането в националното ни законодателство на която директива са приети измененията в ЗМГО от 2006 г., въвели и специалният иск по чл. 76, ал. 1, т. 2 от ЗМГО (чл. 13 от която предвижда обезщетение също съобразно „действителните вреди“, и по приложението му са приети чл. 76а и сл. от ЗМГО), нито в приложимите регламенти на ЕС (отменен и действащ), уреждащи намеса, като процесната на митническите органи в защита на правата на маркопритежателите, се съдържат норми или са прогласени принципи, даващи основание за извод, противен на възприетия от настоящия състав.Исковата претенцията е недопустима в частта й, както е предявена - за период след предявяването на иска, считано от 02.02.2013 г. до датата на хипотетичното бъдещо напускане на задържаните стоки, на митническия склад.Тази претенция е също хипотетично определяема на базата на удостоверения от митническите органи дневен размер на разходите за съхранение, който обаче от една страна би подлежал на промяна, при евентуална промяна пр. на тарифата, която ги определя, а от друга страна и доколкото задължението – предмет на претенцията не е договорно, съответно не е и възникнало въз основа на вече осъществено основание и в претендирания му размер, преди предявяването на иска или до приключване на устните състезания във въззивната инстанция (срв. и чл. 235, ал. 3 ГПК), а както се посочи, предявеният иск е законоуреден като осъдителен, то и е недопустимо със същия да се търси защита за неустановен период, и за парични вземания (притезания) с ненастъпил падеж, и изискуемост за време след предявяването на иска.В този смисъл, мотивиран и от практиката на касационната инстанция по приложението на чл. 124, ал. 2 от ГПК (пр. но не само Решение № 103/14 г. по т. д. № 2994/13 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т. о., Решение № 145/10 г. по т. д. № 531/2009 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т. о., Решение № 218/16 г. по т. д. № 3200/14 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т. о.,), то и съдът приема, че противно на твърденията на ищеца по делото, конкретният процесен случай не попада в приложното поле на посочената разпоредба на процесуалния закон.Изложеното налага първоинстанционното решение да бъде потвърдено в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на разходи за съхранение на стоките - предмет на нарушението за период от задържането на стоките до предявяването на иска.В частта му, с която се претендира осъждането на ответника за заплащане на разходи за съхранение на същите стоки за период след предявяването на иска производството следва да бъде прекратено, като недопустимо, без при това да се налага или да е възможно частичното обезсилване на постановеното първоинстанционно решение, с оглед на конкретното, бланково съдържание на диспозитива му.При този изход на делото във въззивната инстанцияжалбоподателят - ищец няма право на претендираните разноски за същата.Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 214 от 15.01.2016 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 с-в по т. д. № 512 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от П. К., чрез адв. Ф. Б. иск с правно основание чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО за осъждане на ответника Т. Т. В. О. С. Т. Л.. С. да му заплати сумата 1890 лв., представляваща разходи за съхранение на задържаните от митническите органи на Република България 83636 броя мъжки боксерки за периода от 30.12.2012 г. до 01.02.2013 г.ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта му, в която по предявен от П. К., чрез адв. Ф. Б. иск с правно основание чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗМГО се претендира осъждане на ответника Т. Т. В. О. С. Т. Л.. С. да заплати разходи за съхранение на задържаните от митническите органи на Република България 83636 броя мъжки боксерки в размер на сумата от по 78.75 лева на ден, считано от 02.02.2013 г. до датата на напускането на процесните стоки, на митническия склад.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: