Решение № 2240 от 1.08.2018 г. на САС по т. д. № 2939/2017 г.
Решение
№ 2240
гр. София, 22.08.2018 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., търговска колегия, девети състав в публично заседание на 13.06.2018 год. в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. Х.
С. С.
при секретаря П. Х. като разгледа докладваното от съдия С. В. Т. д. № 2939 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в първата инстанция [фирма] чрез пълномощника му адв. А. А. против решение № 525 от 15.03.2017 г. на СГС, ТО, VI-17 с-в, постановено по т. д. № 2644/2016 г., с което са уважени обективно съединени искове както следва:1) установителен иск по чл. 76,ал. 1,т. 1, във вр. с чл. 73,ал. 1, във вр. с чл. 13,ал. 1,т. 2 от ЗМГО и 2) осъдителен иск по чл. 76,ал. 1,т. 2 от ЗМГО.
Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на решението в частта, с която са разгледани по същество предявените от ищеца ИФФКО Италия С. р. Л (IFFCO I. S. r. L) обективно съединени искове като недопустими поради липса на право на иск у този ищец.Алтернативно, ако приеме че са допустими, да ги отхвърли като неоснователни.Моли също така да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно решението по отношение на предявените от първия ищец К..Д..П. К. Д. П. С. п. А (Co. Da. P. C. Dairy Products S. p. A, Италия – в несъстоятелност) искове и ги отхвърли като неоснователни.Претендира разноски по делото.Излага подробни съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Жалбата е подробно мотивирана.
В съдебно заседание жалбоподателят чрез пълномощника си адв. А. я поддържа изцяло и моли съда да я уважи.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от двамата ищци К..Д..П. К. Д. П. С. п. А и ИФФКО Италия С. р. Л чрез пълномощника им адв. Ф. Б., в който излага подробни съображения за неоснователност на жалбата, като подробно са обсъдени всички оплаквания в нея.Моли съда да потвърди решението като законосъобразно и правилно. В съдебно заседание поддържа доводите, изложени в отговора и моли съда да ги вземе предвид, като потвърди решението.Софийският Апелативен съд, като провери обжалваното решение във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Решението на първостепенния съд е валидно, допустимо и правилно – законосъобразно и обосновано, поради което оплакванията във въззивната жалба са неоснователни. Същото е постановено при напълно и правилно изяснена фактическа обстановка, при установяване на релевантните за спора факти, правните изводи кореспондират с тях и с разпоредбите на материалния закон, поради което въззивната инстанция изцяло ги споделя и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тези изводи. Независимо от това, във връзка с оплакванията в жалбата следва да отбележи и следното:
Жалбоподателят прави оплакване за недопустимост на съдебното решение в частта му, с която са уважени исковете, предявени от ИФФКО Италия С. р. л. Твърди, че ИФФКО Италия С. р. л. не е „лицензополучател” на изключителна лицензия относно процесната марка, което е необходимо за активната му легитимация да води искове по чл. 76 от ЗМГО.Въззивният съд намира тези доводи за неоснователни поради следното:Правилно първоинстанционният съд е приел, че с представения Договор за отдаване под наем на действащо предприятие от 30.07.2015 г. страните са постигнали съгласие в изискуемата писмена форма по всички необходими елементи на лицензионния договор.Съгласно чл. 22,ал. 1 от ЗМГО, с лицензионния договор маркопритежателят разрешава на едно трето лице използването на марката.Съгласно разпоредбата на чл. 587 от ТЗ, с лицензионния договор маркопритежателят отстъпва ползването на марката на лицензополучателя.Следователно, предмет на лицензионния договор е предоставяне ползването на марката на едно трето лице.Изискуемата форма е обикновена писмена форма по аргумент от чл. 22, ал. 1, изр. 2 от ЗМГО и чл. 587, ал. 2 от ТЗ.Вписването на договора в регистъра на Патентното ведомство (ПВ) не е изискване за действителност на договора, а само за действието му спрямо трети лица - чл. 22, ал. 6 от ЗМГО и чл. 590 от ТЗ.По силата на цитираните разпоредби, лицензионният договор следва да съдържа страни; предмет - разрешаване / предоставяне ползването на търговска марка, както и клауза относно възнаграждението.В настоящия случай, видно от Договора за отдаване под наем на действащо предприятие от 30.07.2015 г., сключен между двамата ищци, всички тези елементи са налице. Първият ищец отстъпва /разрешава на втория ищец ползването на действащото си предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително и търговските марки на първия ищец. Това следва от т. 1.2. от Договора, в който е посочено какво включва понятието „права върху индустриална собственост”, а именно: всички търговски марки (регистрирани и нерегистрирани), патенти, полезни модели ..., както са идентифицирани в оценката на д-р К., съгласно приложение № 4 към Договора (л. 253). В този доклад за оценка изрично е посочена процесната марка с межд. per. № 547584, действаща за територията на България, със срок на действие до 05.12.2019 г. Срокът на Договора е 24 месеца, т. е. до 31.07.2017 г., съгласно т. 3.1. от същия. Ползването на търговските марки, собственост на първия ищец, се предоставя на ИФФКО Италия С. р. л. възмездно, като плащането е в рамките на договорения годишен наем на действащото предприятие - 400 000 евро, съгласно точка 4.1. от Договора.Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че договорът е само и единствено „договор за наем на действащо предприятие”.Няма спор в съдебната практика, че не заглавията, а клаузите в договора определят неговия предмет, че с един договор могат да се уредят две или повече групи облигационни отношения, както и че няма определен изчерпателен списък на видовете договори.Неоснователно е оплакването, че в Договора не било уредено „право на ползване на марка”.Несъмнено наемателят на действащо предприятие има право да го ползва, а в настоящия случай в предприятието изрично са включени и правата върху индустриална собственост - търговски марки и др.(т. 1.2. от Договора), марките, посочени в оценките на д-р К. (чл. 2.1. от Договора).Неоснователни са и твърденията, че не било уговорено заплащане на лицензионно възнаграждение.Тълкуването на договора сочи на извод, че възнаграждението за ползване на марките е включено в рамките на общото възнаграждение за наем на цялото предприятие - 400 000 евро, съгласно точка 4.1. от Договора.Неоснователно е и оплакването, че не била уредена територия на ползване.Регистрациите на търговските марки на наемодателя/ лицензодателя действат за определени територии и ако изрично определена територия (държава) не е изключена от предоставеното право на ползване на марката, то правото ще се счита предоставено за всички територии, покрити от регистрацията на съответната марка.В настоящия случай регистрацията на марката HU LA LA № 547584 е международна, с действие и за България, и няма изключване на определени територии,поради което и предоставеното право на ползване на марката се отнася и за територията на България.Що се касае до твърдението, че в договора не били посочени изисквания към лицензополучателя за качество на произвежданата продукция, следва да се отбележи, че изискванията за качество не са задължителен елемент от лицензионния договор.Не е задължителна изрична уговорка между страните по лицензионния договор, че лицензополучателят ще използва марката от свое име, в своето предприятие.Отдаденото под наем предприятие на лицензополучателя по същество е негово предприятие, тъй като в него той развива собствена търговска дейност.Следователно ползването на марката от името на лицензополучателя следва от самата същност на лицензията.Правилно СГС е приел, че вписването на лицензионния договор не е условие за неговата действителност, а само изискване за противопоставянето му на трети лица, които заявяват права върху марката.Това следва от разпоредбите на чл. 22, ал. 6 от ЗМГО и чл. 590 от ТЗ.В настоящият случай ответникът не заявява права върху процесната марка,поради което въпросът за вписването на Договора е ирелевантен.Неоснователно е твърдението, че вписването на лицензионния договор било част от активната легитимация за исковете по чл. 76 от ЗМГО.Видно от разпоредбата на чл. 75 от ЗМГО, озаглавен като „Право на иск”, подобно ограничение за предявяването на иск не е предвидено.Освен това, „противопоставяне” на вписания лицензионен договор на трети лица означава противопоставяне не на всякакви трети лица, а само на тези, които заявяват собствени права върху марката.В отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение, че притежава право на собственост или на ползване на процесната марка, нито на знаците, които използва в търговската си дейност.Поради това е ирелевантно дали към момента на предявяването на иска лицензионния договор е бил вписан.Жалбоподателят поддържа, че с Решение № 221/06.12.2016 г. на Председателя на Патентното ведомство е отменено действието на процесната международна марка за територията на България на основание чл. 25 от ЗМГО.Видно от доказателствата по делото обаче, това решение е обжалвано пред АССГ и не е влязло в сила.Отменянето на регистрацията на марка е правна промяна, която настъпва в деня на влизане в сила на административен акт за отмяна на регистрацията й. До тогава марката се ползва със закрила и притежателят й може да води искове по чл. 76 от ЗМГО.По делото липсват доказателства ищецът К.. Д.. П. К. Д. П. С. п. А. да е дал съгласие на ответника [фирма] да ползва процесната марка.Освен това в отговора на ИМ ответникът не е направил възражение за ползване със съгласие на маркопритежателя,поради което направеното сега в жалбата възражение за „съгласиие” е преклудирано.Между страните не е спорно сходството на знаците на ответника с процесната марка, както и начините на ползване на нарушаващите знаци.Жалбоподателят обаче твърди, че съдът трябвало да вземе предвид, че той използвал процесиите знаци за продукти за разбиване на растителна основа.В съд. заседание от 16.11.2016/л. 307 е допуснато по молба на ищците /л. 250 изменение на иска относно продуктите, за които ответникът ползва нарушаващите знаци. Това са „различни видове сметана, UHT/УХТ продукти за разбиване и смеси за разбиване”.Съгласно основното заключение на съдебно-икономическата експертиза с вещо лице Р. С., ответникът ползва нарушаващите знаци за продуктите: смеси за разбиване и УХТ продукти за разбиване, които в допълнителното заключение на СИЕ ВЛ описва като „продукти за разбиване на растителна основа”).По делото е установено, че процесната марка е регистрирана за стоките „сметана”, които включват както животинска сметана, така и сметана на растителна основа.Това обстоятелство се установява от неоспореното Допълнително заключение на съдебно-марковата експертиза. На л. 4 от същото ВЛ Д. в раздела „Идентичност на сравняваните стоки“ посочва, че стоката „сметана” влиза в регистрираните стоки на процесната марка, които са посочени в обобщени категории в заглавието (хединга) на клас 29; По-конкретно, сметаната е в списъка на стоки от клас 29 и попада в обобщената категория от заглавието на клас 29 „млечно произведение”. В такива случаи конкретната стока - „сметана” е идентична с част от стоките в обобщената категория „млечни произведения”. ВЛ Д. обосновава, че както млякото и млечните произведения, така и сметаната, могат да бъдат с животински произход и на растителна основа, но всички те попадат в обобщената категория „мляко” и „млечни произведения”. На л. 6 от Допълнителното заключение, неоспорено от страните, ВЛ Д. установява, че „Всички варианти на сметана, без оглед на техния растителен или животински произход, без оглед на физичното им състояние и без оглед на детайлите в производствената им технология, попадат в обобщеното понятие „сметана”, което от своя страна попада в обобщеното понятие „млечни произведения”.Жалбоподателят твърди, че неправилно съдът е кредитирал заключението на съдебно-марковата експертиза за идентичност между растителните продукти за разбиване и стоката „сметана”.Твърдението е неоснователно,тъй като на л. 6 от допълнителното заключение ВЛ е посочило, че сладкарската сметана (означавана и като сладкарски продукт на базата на растителна мазнина), сметаната за разбиване, спрей сметаната, UHT-продукти за разбиване и т. н. по своята същност представляват различни видове сметана и по своето естество и предназначение попадат в обобщената категория „сметана“. А тя от своя страна попада в обобщената категория „млечни произведения”, които се покриват от регистрацията на процесната марка.ВЛ Д. е дало заключение, че стоките на ответника представляват различни видове сметана на растителна основа като сладкарска сметана, сметана за торта, сладка сметана, сметана за разбиване, сметана за готвене, сметана готварска, но всички те могат да се обединят под общия термин „сметана”, който от своя страна представлява вид млечно произведение.Жалбоподателят признава във въззивната жалба, че неговите растителни продукти за разбиване от една страна и стоките „сметана” и „млечни произведения” от друга страна, не са идентични, но са сходни.Твърди обаче, че ищците не били доказали вероятност за объркване у потребителите.Такава вероятност за объркване обаче е установена от неоспорените заключения на съдебно-марковата експертиза /отговора на третия поставен въпрос в основното и в допълнителното заключение/.Преценката за вероятност за объркване на потребителите се прави въз основа на сравнението на марката и стоките, върху които тя присъства, с нарушаващия знак и стоките на нарушителя, а не на база присъствието на марката на пазара.По тези съображения, както и подробно изложените от първостепенния съд, които настоящата инстанция напълно споделя и към които на основание чл. 272 от ГПК препраща, въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение.Разноски на въззиваемите страни съдът не присъжда,тъй като не са поискани, а също и липсват доказателства за реализирани такива.Така мотивиран и на основание чл. 272 от ГПК, Софийският Апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 525 от 15.03.2017 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17 с-в, постановено по т. д. № 2644/2016 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: