Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност ( ОВ L 347, 2006 г., стр. 1 ; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7, наричана по-нататък „Директивата за ДДС“).

Запитването е отправено в рамките на спор между дружеството UAB „HA. EN.“ и Valstybinė mokesčių inspekcija prie Lietuvos Respublikos finansų ministerijos (Национален данъчен инспекторат към Министерство на финансите на Република Литва, наричан по-нататък „данъчната администрация“) относно отказа да се ползва правото на приспадане на данък върху добавената стойност (ДДС) поради твърдяна злоупотреба с право, извършена от HA. EN.

Съображения 7 и 42 от Директивата за ДДС са формулирани така:

[…]

В член 168 от тази директива се предвижда следното:

„Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава членка, в която извършва тези сделки[,] да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати:

[…]“.

Член 193 от посочената директива гласи:

„ДДС е платим от всяко данъчнозадължено лице, извършващо облагаеми доставки на стоки и услуги, освен когато е платим от друго лице в случаите, посочени в членове 194—199 и член 202“.

Член 199, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки могат да предвидят, че лицето — платец на ДДС, е данъчнозадълженото лице, за което е направена някоя от следните доставки:

[…]

Съгласно член 273 от Директивата за ДДС:

„Държавите членки могат да наложат други задължения, които те считат за необходими за осигуряване правилното събиране на ДДС и предотвратяване избягването на данъчно облагане, при спазване на условието за равнопоставено третиране между вътрешни сделки и сделки, извършвани между държави членки от данъчнозадължени лица[,] и при условие че такива задължения не пораждат в търговията между държавите членки […] формалности, свързани с преминаването на границите.

[…]“.

В член 58, параграф 1 от Lietuvos Respublikos pridėtinės vertės mokesčio įstatymas (Закон на Република Литва относно данъка върху добавената стойност), в редакцията му съгласно Закон № IX-751 от 5 март 2020 г., се предвижда следното:

„Регистрираното по ДДС лице има право да приспадне ДДС по получени доставки и/или внос, дължим за закупените и/или внесени стоки и/или услуги, ако тези стоки и/или услуги са предназначени да бъдат използвани за следните негови сделки: […] доставката на стоки и/или услуги, която подлежи на облагане с ДДС;

[…]“.

Член 719, параграф 1 от Lietuvos Respublikos civilinio proceso kodeksas (Граждански процесуален кодекс на Република Литва), в редакцията му съгласно Закон № XII-889 от 15 май 2014 г., гласи:

„Ако търгът бъде обявен за безрезултатен поради липса на оферент […], имуществото се прехвърля на лицето, което иска принудително изпълнение, на първоначалната продажна цена на имуществото, обявена на търга“.

С договор от 21 септември 2007 г. дружеството UAB „Medicinos Bankas“ (наричано по-нататък „банката“) отпуска кредит на дружеството UAB „Sostinės būstai“ (наричано по-нататък „продавачът“) за извършване на предприемаческа дейност в областта на недвижимите имоти. За да обезпечи надлежното изпълнение на договора, продавачът учредява договорна ипотека в полза на банката върху поземлен имот в град Вилнюс (Литва), заедно с намиращата се в него сграда в строеж.

С договор за прехвърляне на вземане, сключен на 27 ноември 2015 г., HA. EN. придобива възмездно от банката, отпуснала кредита, всички парични вземания, произтичащи от договора за кредит, сключен между нея и продавача, заедно с всички права, учредени за да се обезпечи изпълнението на задълженията, включително договорната ипотека. При сключването на този договор HA. EN. потвърждава, inter alia, че е запознато с икономическото и финансовото положение, както и с правния статут на продавача, и потвърждава, че знае за неплатежоспособността на продавача и за оздравителното производство за него, висящо във Vilniaus apygardos teismas (Окръжен съд Вилнюс, Литва). С договор, сключен на 18 декември 2015 г., банката прехвърля на HA. EN. учредената от продавача ипотека върху вещта.

Част от недвижимата вещ на продавача (наричана по-нататък „разглежданата недвижима вещ“) е предложена на търг с акт на съдебен изпълнител от 23 май 2016 г., но нито един купувач не проявява интерес за придобиването ѝ. Тъй като предлагането на търг е безрезултатно, той предлага на HA. EN. в рамките на тръжната процедура да придобие разглежданата недвижима вещ за първоначалната тръжна цена, с което част от вземанията му биха се погасили. HA. EN. упражнява това право и придобива разглежданата недвижима вещ.

За тази цел на 21 юли 2016 г. съдебен изпълнител съставя акт, с който се констатира прехвърлянето в полза на HA. EN. на собствеността върху разглежданата недвижима вещ.

На 5 август 2016 г. продавачът издава фактура, в която се посочва, че собствеността върху разглежданата недвижима вещ е прехвърлена на HA. EN. с посочения акт за общата сума от 5468000 EUR, тоест за 4519008,26 EUR плюс ДДС в размер на 948991,74 EUR. HA. EN. вписва фактурата в счетоводните си отчети и приспада посочения в нея ДДС по получената доставка в своята декларация по ДДС за ноември 2016 г. От своя страна продавачът също вписва фактурата в счетоводните си отчети и декларира посочения в нея ДДС по извършената доставка като дължим ДДС в своята декларация за август 2016 г., но така и не внася сумата в хазната.

На 1 октомври 2016 г. продавачът е обявен в несъстоятелност.

На 20 декември 2016 г. HA. EN. иска от данъчната администрация да му възстанови надвнесената сума за ДДС, формирана след приспадането на ДДС по получени доставки, а именно 948991,74 EUR. След като извършва данъчна проверка на HA. EN., данъчната администрация приема, че тъй като е извършило сделка по придобиване на разглежданата недвижима вещ, като същевременно е знаело или е трябвало да знае, че продавачът няма да внесе в хазната формирания ДДС по сделката, HA. EN. е действало недобросъвестно и е злоупотребило с право. Именно въз основа на тези мотиви с решение от 12 юли 2017 г. данъчната администрация отказва на HA. EN. правото да приспадне този ДДС по получената доставка, начислява му лихви за забава в размер на 38148,46 EUR и му налага глоба в размер на 284694 EUR.

HA. EN. обжалва това решение пред Mokestinių ginčų komisija prie Lietuvos Respublikos Vyriausybės (Комисия по данъчни спорове към правителството на Република Литва), която с решение от 22 януари 2018 г. отменя решението на данъчната администрация в частта относно лихвите за забава и глобата, но тъй като счита, че HA. EN. е злоупотребило с право, потвърждава решението в частта, в която на HA. EN. се отказва правото да приспадне ДДС.

HA. EN. обжалва решението на Комисията по данъчни спорове към правителството на Република Литва пред Vilniaus apygardos administracinis teismas (Окръжен административен съд Вилнюс, Литва), който с решение от 14 ноември 2018 г. потвърждава виждането на данъчната администрация и отхвърля жалбата като неоснователна.

На 12 декември 2018 г. HA. EN. подава жалба до запитващата юрисдикция — Lietuvos vyriausiasis administracinis teismas (Върховен административен съд на Литва) — която с определение от 13 май 2020 г. я уважава частично, отменя решението на Vilniaus apygardos administracinis teismas (Окръжен административен съд Вилнюс) и му връща делото за ново разглеждане, като по-специално му указва, че трябва да прецени условията и признаците за наличието на злоупотреба с право в конкретния случай.

След като преразглежда данъчния спор, с решение от 3 септември 2020 г. Vilniaus apygardos administracinis teismas (Окръжен административен съд Вилнюс) отново установява, че HA. EN. е злоупотребило с право, поради което приема, че данъчната администрация основателно му е отказала правото на приспадане на ДДС по получената доставка. Тогава HA. EN. подава нова жалба до запитващата юрисдикция.

Запитващата юрисдикция посочва, че след като във фактурата за сделката по публична продан е посочена нетна сума от 4519008,26 EUR и ДДС, възлизащ на 948991,74 EUR, HA. EN. действително е поело ДДС. Въз основа на това запитващата юрисдикция счита, че нищо не позволява a priori на данъчната администрация да счете, че материалноправните и формалните условия, предвидени в Директивата за ДДС за упражняването от HA. EN. на неговото право на приспадане, не са изпълнени.

Запитващата юрисдикция обаче се пита дали, за да му откаже правото да приспадне съответния ДДС за придобиването на разглежданата недвижима вещ, данъчната администрация има основание да се позове на обстоятелството, че HA. EN. е знаело или е трябвало да знае, че поради своите финансови затруднения и потенциалната си неплатежоспособност продавачът няма да внесе или няма да може да внесе ДДС в хазната.

При това положение Lietuvos vyriausiasis administracinis teismas (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли [Директивата за ДДС] във връзка с принципа на данъчна неутралност да се тълкува в смисъл, че (не) допуска практика на националните органи, съгласно която на данъчнозадължено лице се отказва правото да приспадне платения по получени доставки ДДС, когато при придобиването на недвижими вещи това лице е знаело (или е трябвало да знае), че поради неплатежоспособността си доставчикът няма да внесе (или няма да може да внесе) ДДС по извършени доставки в държавния бюджет?“.

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 168, буква а) от Директивата за ДДС, разглеждан във връзка с принципа на данъчна неутралност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална практика, съгласно която при продажба на недвижима вещ между данъчнозадължени лица на купувача се отказва правото да приспадне платения ДДС по получената доставка само защото е знаел или е трябвало да знае, че продавачът е във финансово затруднение или дори е неплатежоспособен, и че поради това обстоятелство продавачът няма да внесе или няма да може да внесе ДДС в хазната.

В самото начало трябва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки и за получени от тях услуги, представлява основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на ДДС. Режимът на приспадане, от който е част член 168 от Директивата за ДДС, цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на ДДС, дължим или платен във връзка с цялата му икономическа дейност. Следователно общата система на ДДС гарантира неутралитет от гледна точка на данъчната тежест на всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС (вж. в този смисъл решение от 15 септември 2016 г., Senatex, C-518/14 , EU:C:2016:691 , т. 26 и 27 и цитираната съдебна практика). Както Съдът многократно е постановявал, правото на приспадане, предвидено в член 167 и сл. от Директивата за ДДС, е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да се ограничава (решение от 16 октомври 2019 г., Glencore Agriculture Hungary, C-189/18, EU:C:2019:861, т. 33 и цитираната съдебна практика).

В това отношение Съдът вече е приел, че въпросът дали дължимият за продажбите ДДС е внесен в хазната от доставчика на стоките е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения ДДС по получени доставки (решение от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C-277/14 , EU:C:2015:719 , т. 45 и цитираната съдебна практика). Обусловяването на правото на приспадане на ДДС от ефективното предварително плащане на този ДДС от доставчика на стоки би наложило на данъчнозадълженото лице икономическа тежест, която то не следва да носи и която режимът на приспадане именно цели да избегне (вж. в този смисъл решение от 29 март 2012 г., Véleclair, C-414/10, EU:C:2012:183, т. 30).

В същото време борбата срещу данъчните измами, избягването на данъчно облагане и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Директивата за ДДС, а Съдът последователно е постановявал, че правните субекти не могат с цел измама или злоупотреба да се позовават на нормите от правото на Съюза. Поради това националните административни и правораздавателни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право се претендира с цел измама или злоупотреба (решение от 10 юли 2019 г., Kuršu zeme, C-273/18 , EU:C:2019:588 , т. 34 и цитираната съдебна практика).

Тъй като обаче отказът да се признае право на приспадане представлява изключение от прилагането на основния принцип, какъвто се явява това право, данъчните органи трябва надлежно да установят обективните данни, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е извършило измама или злоупотреба с право, или е знаело, или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама. След това националните правораздавателни органи трябва се уверят, че съответните данъчни органи са установили наличието на такива обективни данни (вж. в този смисъл решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20 , EU:C:2021:910 , т. 50 и цитираната съдебна практика).

Именно с оглед на тази съдебна практика трябва да се определи дали при продажба на недвижима вещ от дружество във финансово затруднение националните данъчни органи могат основателно да откажат на приобретателя на вещта правото да приспадне платения ДДС по получената доставка с довода, че тъй като е знаел за това финансово затруднение и за евентуалните последици от него за внасянето на ДДС в хазната, приобретателят е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, която е част от измама с ДДС, или злоупотребява с право.

На първо място, що се отнася до евентуалното участие на приобретателя на недвижима вещ в сделка, която е част от измама с ДДС, трябва да се подчертае, че финансовите интереси на Съюза обхващат по-специално приходите от ДДС (решение от 2 май 2018 г., Scialdone, C-574/15 , EU:C:2018:295 , т. 27 и цитираната съдебна практика).

Трябва също така да се припомни, че понятието „измама, засягаща финансовите интереси на Европейските общности“ — на което е дадено определение в член 1 от Конвенцията, съставена на основание член К. 3 от Договора за Европейския съюз, за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписана в Брюксел на 26 юли 1995 г. и приложена към Акта на Съвета от 26 юли 1995 г. ( ОВ C 316, 1995 г., стр. 48 ; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 12, стр. 50) — обхваща по-специално „всяко умишлено действие или бездействие, свързано със: […] използването или представянето на фалшиви, грешни или непълни изявления или документи, което води до неправомерно намаляване на средствата от общия бюджет на Европейските общности или бюджетите, управлявани от или от името на Европейските общности“. Следователно, както следва и от предходната точка, това понятие обхваща всяко умишлено действие или бездействие, засягащо приходите, получавани от прилагането на унифицирана ставка към хармонизираната основа на ДДС, определена според правилата на Съюза (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2015 г., Taricco и др., C-105/14 , EU:C:2015:555 , т. 41).

Съдът вече е приел, че след като данъчнозадълженото лице е изпълнило надлежно задълженията си за деклариране по ДДС, самото невнасяне на надлежно декларирания ДДС не може да съставлява измама с ДДС, независимо дали невнасянето е умишлено (вж. в този смисъл решение от 2 май 2018 г., Scialdone, C-574/15 , EU:C:2018:295 , т. 38—41).

Ето защо не може да се приеме, че данъчнозадължено лице, длъжник по подлежащо на изпълнение вземане, което се сблъсква с финансови затруднения и продава една от вещите си в организирана по силата на закона процедура за публична продан, за да погаси дълговете си, и след това декларира дължимия на това основание ДДС, но поради тези затруднения впоследствие не може да го внесе изцяло или частично, само поради това е виновно за извършването на измама с ДДС. Поради това, на още по-силно основание, при такива обстоятелства приобретателят на такава вещ не може да се упреква, че е знаел или е трябвало да знае, че придобивайки вещта, участва в сделка, която е част от измама с ДДС.

На второ място, що се отнася до наличието на евентуална злоупотреба с право от страна на приобретателя на разглежданата недвижима вещ, трябва да се припомни, че правото на Съюза в областта на ДДС изключва правото на данъчнозадълженото лице на приспадане на платения ДДС по получени доставки, когато сделките, от които произтича това право, представляват злоупотреба (решение от 21 февруари 2006 г., Halifax и др., C-255/02 , EU:C:2006:121 , т. 85). Това право всъщност не може да обхване злоупотребите на икономическите оператори, тоест сделките, които са извършени не в рамките на обичайните търговски сделки, а единствено с цел злоупотреба с предимствата, предвидени в правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 22 декември 2010 г., Weald Leasing, C-103/09, EU:C:2010:804, т. 26).

В областта на ДДС, за да се установи наличие на злоупотреба, следва да са изпълнени две условия. От една страна, въпреки формалното прилагане на условията, предвидени в приложимите разпоредби от Директивата за ДДС и транспониращото я национално законодателство, разглежданите сделки да водят до получаване на данъчно предимство, чието предоставяне противоречи на преследваната с тези разпоредби цел. От друга страна, съвкупност от обективни обстоятелства да показва, че основната цел на въпросните сделки се свежда до получаване на това данъчно предимство (вж. в този смисъл решения от 21 февруари 2006 г., Halifax и др., C-255/02 , EU:C:2006:121 , т. 74 и 75 и от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20, EU:C:2021:910, т. 54 и цитираната съдебна практика). В този контекст в съответствие с установените в националното право правила за доказване националната юрисдикция трябва да провери дали са налице елементите от фактическия състав на злоупотребата. Когато се произнася по преюдициалното запитване, Съдът обаче може при необходимост да даде пояснения, с цел да насочи националната юрисдикция в нейното тълкуване (вж. в този смисъл решение от 21 февруари 2006 г., Halifax и др., C-255/02, EU:C:2006:121, т. 76 и 77).

Що се отнася до първото условие, налага се изводът, че дори да се допусне, че приспадането, което иска да извърши приобретателят на недвижима вещ, на платения от него ДДС при придобиването на тази вещ е възможно да се квалифицира като данъчно предимство, последното не може да счита за противоречащо на целите, преследвани с Директивата за ДДС. Както подчертава генералният адвокат в точки 40—44 от своето заключение, именно това става ясно от член 199, параграф 1, буква ж) от Директивата за ДДС, който позволява на държавите членки да прибягнат до механизма на обратно начисляване и да прехвърлят отговорността за ДДС върху данъчнозадълженото лице, което е получател по облагаемата с този данък сделка, в хипотезата на доставка на недвижима вещ, продавана от длъжника по подлежащо на изпълнение вземане в процедура за публична продан. Макара Република Литва да е избрала да не прибягва до този механизъм, самото наличие на предвидената в тази разпоредба възможност свидетелства, че законодателят на Съюза не е счел приспадането на ДДС, платен от приобретателя на недвижима вещ в процедура за публична продан, за противоречащо на целите на Директивата за ДДС.

В точки 42—45 от решение от 20 май 2021 г., ALTI ( C-4/20 , EU:C:2021:397 ), Съдът наистина постановява по същество, че Директивата за ДДС допуска национална правна уредба, съгласно която съдоговорител на платец на ДДС, за който съдоговорител е доказано, че е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит, като е знаел или е трябвало да знае, че платецът няма плати този данък, се счита за солидарен длъжник за невнесената сума за ДДС и нейното нарастване.

Същевременно, поради изложените от генералния адвокат причини в точки 46 и 47 от неговото заключение, се налага изводът, че положението на данъчнозадължено лице, което купува недвижима вещ след завършека на организирана по силата на закона процедура за публична продан под надзора на публичните органи, не е сравнимо с положението на съдоговорителя на главния длъжник на сумата за ДДС по делото, по което е постановено това съдебно решение. Само от финансовите затруднения, с които се сблъсква длъжник, чиято вещ се продава чрез принудително изпълнение, не може всъщност да се заключи, че той е имал незаконосъобразното намерение да не внесе ДДС. Само въз основа на това съответно не може да се приеме, че извършвайки търговска сделка с него приобретателят на вещта злоупотребява с право.

Както следва от второто условие от фактическия състав на злоупотребата с право, съвкупност от обективни обстоятелства трябва да показва, че основната цел на съответната сделка се свежда до получаване на данъчно предимство. В това отношение най-напред трябва да се отбележи, че от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че по делото в главното производство HA. EN. се явява кредитор на продавача и в негова полза е учредена ипотека върху разглежданата недвижима вещ, която е обект на публична продан. При това положение се налага изводът, че придобиването вследствие на безрезултатен търг от кредитор на недвижима вещ, върху която той притежава такава гаранция, може да бъде мотивирано главно не от получаването на някакво данъчно предимство, а от желанието за събиране на цялото му вземане или част от него от длъжник, за когото се провежда оздравително производство, чрез намиращите се на разположение на кредитора средства, като например процедура за публична продан.

Като се има предвид, че такава сделка се извършва в организирана по силата на закона процедура, която несъмнено е предназначена да се прилага в контекст, който е изключителен — а имено при неплатежоспособност на икономически оператор — но същевременно присъщ за икономическия живот, и предвид a priori легитимната цел, преследвана с нея, сделката не може да се приравни на напълно изкуствена конструкция, която не отразява икономическата действителност и е създадена единствено с цел получаване на данъчно предимство, до чиято забрана води принципът на недопускане на злоупотреба (вж. в този смисъл решения от 17 декември 2015 г., WebMindLicenses, C-419/14 , EU:C:2015:832 , т. 35 и цитираната съдебна практика и от 20 май 2021 г., ALTI, C-4/20, EU:C:2021:397, т. 35 и цитираната съдебна практика).

В това отношение фактът, че приобретателят знае за финансовите затруднения на продавача, за потенциалната му неплатежоспособност или, както в разглеждания случай, за започването на оздравително производство, както и евентуалното отражение на такива обстоятелства върху внасянето в хазната на ДДС по сделката, изглежда, е присъщ за процедурите за публична продан и сам по себе си не може да бъде достатъчен, за да се установи, че разглежданата сделка представлява злоупотреба, и съответно да се обоснове отказът на правото на приспадане.

С оглед на гореизложеното от гледна точка на правото на Съюза данъчните органи на държава членка нямат основание да приемат, че при продажба на недвижима вещ между данъчнозадължени лица вследствие на организирана по силата на закона процедура за публична продан сам по себе си фактът, че приобретателят знае или трябва да знае, че продавачът има финансови затруднения и че това може да доведе до невнасяне от последния на ДДС в хазната, означава, че приобретателят е злоупотребил с право, и съответно да му откажат правото да приспадне платения по получената доставка ДДС.

Такава национална практика противоречи и на принципа на данъчна неутралност, тъй като означава, че на приобретателите на недвижими вещи не се разрешава да приспадат платения от тях ДДС в процедура за публична продан, което е равностойно на задължаването им да понесат тежестта на този данък, при положение че принципът на данъчна неутралност цели именно да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платен ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност (вж. в този смисъл решение от 13 март 2014 г., Malburg, C-204/13 , EU:C:2014:147 , т. 41 и цитираната съдебна практика).

Посочената практика означава върху такива приобретатели да се прехвърли рискът, който неплатежоспособността на продавача предполага за действителното внасяне на ДДС в хазната, който риск обаче по принцип трябва да се поеме от хазната.

Този извод се налага с още по-голяма сила предвид избора на Република Литва да не използва възможността, предоставена с член 199, параграф 1, буква ж) от Директивата за ДДС, при тези конкретни обстоятелства да въведе механизъм на обратно начисляване, чиято цел е именно да се противодейства на риска от неплатежоспособност на дължащото ДДС лице (вж. в този смисъл решение от 13 юни 2013 г., Promociones y Construcciones BJ 200, C-125/12 , EU:C:2013:392 , т. 28).

Както посочва генералният адвокат в точки 47, 51 и 52 от своето заключение, тъй като посочената практика е равносилна на лишаване на данъчнозадължените лица, придобили недвижима вещ в процедура за публична продан, от правото им на приспадане, тя може да допринесе и за ограничаване на кръга на потенциалните приобретатели. Следователно тази практика противоречи на целта, преследвана с такъв вид процедури, а именно оптималната реализация на активите на длъжника, за да се удовлетворят по-най-добрия начин кредиторите. Тя освен това води към изолиране на икономическите оператори, които се сблъскват с финансови затруднения, и към възпрепятстване на способността им да реализират сделки, по начин, който не съответства на принципа на данъчна неутралност, тъй като той не допуска разграничения между данъчнозадължените лица според финансовото им положение.

С оглед на гореизложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 168, буква а) от Директивата за ДДС, разглеждан във връзка с принципа на данъчна неутралност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална практика, съгласно която при продажба на недвижима вещ между данъчнозадължени лица на купувача се отказва правото да приспадне платения ДДС по получената доставка само защото е знаел или е трябвало да знае, че продавачът е във финансово затруднение или дори е неплатежоспособен, и че поради това обстоятелство продавачът няма да внесе или няма да може да внесе ДДС в хазната.

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: