Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на "Кремио" ЕАД против решение № 2240/22.08.2018 г. по т. д. № 2939/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 525/15.03.2017 г. по т. д. № 2644/2016 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са уважени предявени от Ко. Да. П. Кола Деъри Продуктс С. п. А – в несъстоятелност и ИФФКО Италия С. р. л., против "Кремио" EАД установителни искове по чл. 76, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 73, ал. 1 вр. с чл. 13, ал. 1, т. 2 от ЗМГО, за признаване за установено, че ответното дружество извършва нарушение на правото на регистрирана търговска марка "HU LA LA", словна, с международна регистрация № 547584 на Международното бюро на Световната организация за интелектуална собственост, регистрирана на 05.12.1989 г., със срок на действие до 05.12.2019 г., за стоки от класове 29 и 30, според класификацията установена от Ницката спогодба за международна квалификация на стоките и услугите, за които се регистрират марки, с вписано териториално разширение за Република България, което право се притежава от първия ищец и се използва от втория, по силата на лицензионен договор от 30.07.2015 г. Наред с установителните, са уважени искове по чл. 76, ал. 1, т. 2 ЗМГО, за осъждане "Кремио" ЕАД да преустанови нарушението.

Касаторът оспорва допустимостта – в частта в която са разгледани предявените от ИФФКО Италия С. р. л. искове, в евентуалност – правилността на въззивното решение, като поддържа следните касационни доводи: 1 Решението е недопустимо, тъй като ИФФКО Италия С. р. л. не се легитимира като носител на право да ползва търговската марка на първия ищец, тъй като придобиването на това право – допустимо въз основа на лицензионен договор – не е настъпило по силата на сключения между ищците договор за отдаване под наем на действащо търговско предприятие от 30.07.2015 г., предвид това, че същият не материализира постигнато между страните съгласие по всички необходими елементи на лицензионния договор; 2 Несъстоятелни са съображенията, че липсата на вписване на лицензионен договор за процесната търговска марка на първия ищец, за територията на Република България, е без значение относно активната материалноправна легитимация на втория ищец, доколкото съдът е приел, че вписването е правно релевантно по отношение на тесен кръг трети лица, заявяващи самостоятелни права върху марката, тълкувайки чл. 590 ТЗ и чл. 22, ал. 6 ЗМГО, а касаторът поддържа оповестително действие на вписването спрямо всички трети лица, без значение добросъвестни или недобросъвестни, претендиращи или не самостоятелни права върху марката, т. е. вписването като условие за възникване правото за предявяване исковете по чл. 76 вр. с чл. 75 ЗМГО на лицензополучателя; 3 Дори да се възприеме заключението на съдебно-марковата експертиза, че "продуктите за разбиване на растителна основа" се включват в понятието "сметана" /без значение млечна или на растителна основа/, не би могла да се обоснове идентичност между растителния продукт за разбиване и стоката "сметана" и стоките млечни произведения, доколкото основната отлика между тези стоки е използването – съответно – на растителни мазнини или мляко. Последното предпоставя сходство, но не и идентичност между стоките, поради което, според касатора, е било задължително установяването на вероятност от объркване на потребителите. Този елемент от фактическия състав на нарушението страната намира недоказан, предвид недоказаност на факта на използване на марката с рег. № 547584 на територията на Република България.

Ответнитe страни - Ко. Да. П. Кола Деъри Продуктс С. п. а /Co. Da. P. Cola Dairy Products S. p. a./ в несъстоятелност и ИФФКО Италия С. р. л. /IFFCO Italia S. r. l./ – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий, посочен по всички въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно въведените касационни доводи, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът IFFCO Italia S. r. l. е обосновал материалноправната си легитимация на носител на правото да ползва процесната търговска марка, притежание на ищеца, по силата на сключен договор, титулуван като " договор за наем на предприятие". За да съобрази тази му легитимация като доказана, въз основа на валиден лицензионен договор, съдът се е позовал не на титулуването, а на съдържанието на договора за наем на търговско предприятие, в което изрично е упоменато, че се отдава под наем от първия на втория ищец "действащото предприятие /на ищеца/ в неговата цялост" /т. 2. 1 от договора/, с изрично посочване в съдържанието на дейностите му и правата върху индустриална собственост, вкл. процесната търговска марка HU LA LA, словна, с рег. № 547584. Така съдът е приел, че този договор, наред с уредба на съпътстващи правоотношения, съдържа и всички задължителни елементи на лицензионен договор – за възмездно предоставяне ползването на индивидуализирана като процесната търговска марка, материализирано в изискуемата писмена форма. Съобразено е, че предоставянето под наем на търговско предприятие е предоставяне на същото именно като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, каквито са и правата върху обекти на индустриалната собственост, а търговските марки, притежание на "наемодателя" са идентифицирани и в оценката, изготвена към и съставляваща неразделна част от сключения договор. Съдът е приел, че вписването на лицензионния договор в регистъра на Патентното ведомство няма конститутивно действие, не е изискване за действителността му, а от значение единствено с оповестителното си действие по отношение на трети добросъвестно лица, противопоставящи свои права върху марката. Предвид отричане конститутивното действие на вписването е отхвърлен, като неоснователен, довода на ответника – въззивник, че липсата на вписване изключва активната материалноправна легитимация на IFFCO Italia S. r. l. за предявяване на исковете.

Предвид съдържанието на изложението по чл. 280 ГПК, мотивите на въззивния акт в останалата им част не следва да се възпроизвеждат.

В изложението по чл. 280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1 Следва ли крайният извод за съществуване на сключен лицензионен договор, с предмет права върху търговска марка, да се основава на наличието на изрично и дефинитивно договорени от страните / лицензодател и лицензополучател / необходими елементи на този договор ?; 2 Представлява ли само по себе си даденото от наемодателя "отстъпване/разрешение" за ползване под наем на действащо предприятие, в което предприятие е включено и правото върху търговска марка, "отстъпване" по смисъла на чл. 587 ТЗ и/ или "разрешение" по смисъла на чл. 22 ЗМГО, за ползване на търговската марка по силата на лицензионен договор ?; 3 Има ли правна релевантност вписването на лицензионния договор за ползване на търговска марка спрямо третите лица, които не заявяват самостоятелни права върху марката ?; 4 Представлява ли вписването на лицензионния договор предпоставка за активната легитимация на лицензополучателя, по искове на основание чл. 76 ЗМГО? - всички въпроси обосновавани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, със значение на отговорите им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид липса на формирана съдебна практика.

Първи и втори въпроси са предпоставени от тезата на касатора, че за да би бил със съдържание на лицензионен договор за предоставяне правото на ползване на търговска марка, сключеният договор следва изрично да съдържа отделна договореност на задължителните му елементи и в този смисъл е недопустимо извеждане по тълкувателен път на волята на страните, за възмездно предоставено ползване на търговска марка. Очевидно страната изхожда и от редакцията на чл. 22, ал. 1 ЗМГО, визираща "разрешаване на ползването на марка", като задължителна терминология при предоставянето на лицензия, вместо използваното в процесния договор – отдаване под наем на търговско предприятие, абстрахирайки се от съдържанието на същия договор в цялост. Според касатора, при предоставяне ползването на марката в настоящата хипотеза е налице "съгласие" за ползването на марката, различно от разрешено/отстъпено право на ползване на марката, без да се посочва различието в обхвата на предоставяните права, освен че получилият съгласие, а не разрешение, ползвател е лишен от право на защита. Вероятно касаторът визира използването, посочено в чл. 19, ал. 3 ЗМГО, но не такава е настоящата хипотеза, при която предоставеното ползване е основано на възмезден договор. Касаторът намира също, че разпоредбите на чл. 587 ТЗ и чл. 22 ЗМГО визират различни по съдържание права на ползване на търговска марка, но отново не разграничава такива. Неясна и напълно необоснована остава тезата му за различие в обхвата на предоставяните права при "разрешение/отстъпване на право на ползване на търговска марка " по силата на самостоятелен лицензионен договор и при "разрешение/отстъпване право на ползване на действащо предприятие", в чийто състав е включено и право върху същата търговска марка, съобразявайки че в конкретния случай "наемодателят" не е въвел ограничения в правото на ползване на търговската марка, а и волята на страните е материализирана в изискуемата за лицензионния договор писмена форма.

Подобна мотивировка е в разрив с принципа, че всяка материализирана воля подлежи на тълкуване, независимо до какъв вид правоотношение се отнася. По начало, обаче, въззивният съд не е тълкувал неясни или противоречиви клаузи на договора за отдаване под наем на действащо предприятие, нито е отрекъл необходимостта от съдържанието на същия да бъдат еднозначно и безпротиворечиво изводими насрещни волеизявления, покриващи съгласието за възмездно предоставяне ползването на търговска марка, включена в търговското предприятие. Нелогично е противопоставянето на чл. 587 ТЗ и чл. 22 ЗМГО, доколкото първият е с характеристиката на общ /за лицензия на всякакъв вид права върху индустриална собственост/ спрямо втория – като специален /досежно лицензия на търговска марка/ закон. Въпросите са фактологични, не предпоставят еднозначен отговор извън конкретиката на спора и съдържанието на сключения договор в цялост, доколкото не възпроизвеждат и цялото относимо в настоящия спор съдържание на договора, съобразено при обосноваване на извода за сключен лицензионен договор. Дори да се приеме, че същите имат характеристиката на правни, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС тази хипотеза изисква посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, приложима в отговор на поставения въпрос, предпоставила противоречива съдебна практика по тълкуването й или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна практика по тълкуване на такава норма, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. От изложението не е изводима спорната в този смисъл правна норма, подлежаща на тълкуване, а тази на чл. 22 ЗМГО не е непълна, неясна или противоречива.

Трети и четвърти въпроси са сведени до преценка действието на вписването на лицензионния договор за търговска марка - чл. 590 пр. второ ТЗ, респ. чл. 22, ал. 6 ЗМГО, съобразявайки съотношението им на обща и специална норма. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280 ГПК, тъй като е въведен с възражение на ответника и обосновал решаващ извод на въззивния съд, досежно наличието на материалноправна легитимация за ищеца IFFCO Italia S. r. l., да предяви исковете по чл. 76 вр. с чл. 75, ал. 1 ЗМГО, независимо от липсата на вписване на лицензионен договор за процесната търговска марка в Патентното ведомство. Необоснован, обаче, се явява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е посочена формирана противоречива практика по приложението на чл. 22, ал. 6 ЗМГО, като неясна, относно визираното в същата действие на вписването, правна норма, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика по приложението й, но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Както в общата норма на чл. 590 пр. второ ТЗ, така и в специалната норма на чл. 22, ал. 6 ЗМГО, независимо от различната им редакция, действието на вписването, като изрично урегулирано спрямо третите лица, а не въобще, е предвидено като оповестително, а не конститутивно. Като такова то цели да уреди конкуренция на права, а не защита на нарушено право върху търговска марка от недобросъвестно лице, непротивопоставящо самостоятелни права върху същата. В този смисъл е и решение по преюдициално запитване - дело С 163/15 на СЕС, относно тълкуването на чл. 23 пар. 1 от Регламент /Е0/ № 207/2009 г. на Съвета от 26.02.2009 г. относно марката на Общността, цитирано от първоинстанционния съд в подкрепа на изводите му за значението на вписването.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2240/22.08.2018 г. по т. д. № 2939/2017 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.